(Кучето се размърдва.)
(Събеседникът ми се обръща към Мейз) О, извинявай, миличка. (Гали я по врата.)
(Отново вдига поглед към мен.) Докато Зак се изправи на крака, минават поне десет-петнайсет секунди…
Естествено, нямаше как да се разминем без жертви. Някои кучета падаха, чупеха по някоя кост… Ако мястото на инцидента не бе далеч, кинолозите вдигаха пострадалото животно и го отнасяха на безопасно място. В повечето случаи кучетата дори се връщаха към активна служба след възстановяването си.
А в останалите случаи?
Ако К-9 се бяха отдалечили прекалено много, примерно на операции тип Примамки или ПДР… твърде далеч за спасителните отряди и твърде близо до Зак… Специално по този повод поискахме разрешение за „зарядите на милосърдието“ Това представляваха малки гранати, които можеше лесно да бъдат прикрепени към екипировката на кучето и впоследствие да бъдат взривени дистанционно, в случай че няма никакви шансове за спасение. Обаче така и не ни ги отпуснаха. „Напразно прахосване на ценни ресурси“ — гласеше отговорът на бюрократите. Значи да сложиш край на мъките на войника си беше напразно прахосване на ценни ресурси, а това да го превърнеш във „Фрагмут“ — не!
Бихте ли пояснили?
„Фрагмути“ — това беше неофициалното название на програмата, която за малко — ама наистина за малко! — да получи зелена светлина. Някакъв кретен в щаба бе прочел, че по време на Втората световна война руснаците използвали „противотанкови кучета“ — прикрепяли взривни устройства на гърбовете им и ги обучавали да се завират под нацистките танкове. Вече под бронираната машина, кучето се надигало и притискало контактния детонатор в долната част на корпуса й, в резултат на което и танкът, и животното ставали на парчета. Единствената причина, поради която Иванушките прекратили тази тактика, била същата, поради която програмата така и не бе въведена у нас — ситуацията престанала да бъде критична… В този ред на мисли изниква въпросът: колко критична са очаквали да стане?
Щабните така и не отговориха на този въпрос, но според мен онова, което в действителност ги възпря да направят тази глупост, беше лавинообразната заплаха от повторения на „случая Екхарт“ Чували сте за това, нали? Сержант Екхарт, Бог да я благослови! Тя беше старши кинолог и работеше в ГАС166. Не я познавах лично, никога не съм се срещал с нея… Докато изпълнявал мисия „Примамка“ в околностите на Литъл Рок, партньорът й паднал в яма и си счупил крак. Живите мъртъвци се намирали едва на няколко крачки от него. Щом зърнала това, сержант Екхарт грабнала автомат и се хвърлила към него. Някакъв офицер препречил пътя й и започнал да й дрънка за задълженията и отговорностите на войника, напомняйки й, че има строги заповеди, които трябва да следва. Екхарт изпразнила половината пълнител в устата му. Военната полиция тутакси я повалила на земята, а междувременно тя слушала как изчадията обкръжават партньора й.
Какво станало с нея?
Била осъдена на смърт чрез обесване. Публична екзекуция, голям обществен резонанс… Донякъде го разбирам — дисциплината трябва да се спазва, все пак законът и редът беше единственото, което ни е останало… След този случай обаче настъпиха някои промени. На кинолозите им беше позволено да спасяват партньорите си в проблематични ситуации, даже и с цената на риск за собствения им живот. Вече не ни смятаха за „ценни ресурси“ — станахме „полуресурси“. За първи път армията ни видя като екип и разбра, че кучето не е просто някакъв апарат, който може да се замени, когато се счупи. Те обърнаха внимание на статистиката на кинолозите, самоубили се след смъртта на партньора им. Знаехте ли, че имахме най-високия процент на самоубийства в сравнение с всички други служби? По-голям, отколкото в специалните части, по-голям, отколкото в регистъра на гробовете… Превъзхождахме дори ония психари от Чайна Лейк167. В Кучешкия град съм се срещал с кинолози от трийсет различни държави! И всички казваха едно и също нещо. Не е важно откъде си, каква е културата и възпитанието ти… чувствата при всички са еднакви. Кой би могъл да преживее подобна загуба лесно и спокойно? Само онзи, който никога не би могъл да стане кинолог поради липса на необходимите качества. Ето кое ни правеше различни от останалите. Умението силно да се привързваме към създание, което дори не принадлежи към нашия биологичен вид. Точно това накара мнозина мои приятели да си пръснат мозъка и точно това ни направо най-успешното военно подразделение в цялата история на американската армия. Да, военните осъзнаха много неща и сами видяха това и в мое лице. Имам предвид случилото се преди години на едно пустеещо шосе някъде в Скалистите планини в щата Колорадо. Скитах се пеша след бягството си от жилището си в Атланта — три месеца на криене и ровене из боклука… Страдах от рахит и треска и бях отслабнал до четирийсет и три килограма. Както си вървях, забелязах двама души под едно дърво. Опитваха се да накладат огън, а зад тях лежеше малко кученце. Лапичките и муцунката му бяха омотани с връзки за обувки. На главата му чернееше засъхнала кръв. Горкото животинче просто лежеше с изцъклени очи и скимтеше тихичко.