Чувах ги как умираха. Едно след друго, от жажда. Нямаше кой да им сипва вода, нали разбирате? Зомбитата не можеха да проникнат вътре. Когато най-сетне реших да избягам, живите мъртъвци продължаваха да се тълпят пред вратата на зоомагазинчето… Какво можех да сторя аз? Нито имах оръжие, нито бях обучен да се бия… Не, просто нямаше как да им помогна. Та аз не можех да помогна на себе си, камо ли пък на тях… Нима можех да направя нещо? Каквото и да било?
(Мейз въздъхва в съня си. Дарнъл продължава нежно да я гали.)
Е, оказа се, че мога.
(Хората в това стихийно възникнало поселище живеят в най-примитивни условия. Тук няма нито електричество, нито течаща вода… Зад стената, направена от отсечени в околността дървета, една до друга се гушат схлупени колиби. Най-малката от тях принадлежи на отец Сергей Рижков. Цяло чудо си е как този престарял свещеник е все още жив. Походката му свидетелства за множество военни и следвоенни рани. По време на ръкостискането забелязвам, че всичките му пръсти са счупени. А когато старецът се усмихва, виждам, че и малкото зъби, които не са му избили, са изгнили и почернели.)
За да разберете как точно се превърнахме в „религиозна страна“ — и как тази страна всъщност води началото си от човек като мен, — първо трябва да проумеете същността на нашата война срещу живите мъртви.
Както и в редица други конфликти, и този път най-важният ни съюзник се оказа Суровата зима. Хапещият студ, който се усили още повече, когато небето над планетата помръкна, ни даде време, за да се подготвим за освобождаването на отечеството. За разлика от Съединените щати ние водехме война на два фронта. От запад имахме естествената преграда на планината Урал, а от югоизток ни връхлитаха азиатските пълчища. В Сибир положението се беше стабилизирало, ала и там не беше безопасно. От Китай и Индия не спираха да прииждат бежанци, а голяма част от замръзналите твари се размразяваха напролет. (Между другото, това продължава и до днес.) Имахме вопиюща нужда от мразовитите зимни месеци, за да реорганизираме военните си сили, да наложим ред сред населението и да разпределим големите си запаси от военно снаряжение.
Ние не разгърнахме мащабно военно производство като някои други държави. В Русия нямаше Департамент по стратегически ресурси; нямахме никаква промишленост, а само най-необходимото, за да нахраним хората и да им помогнем да оцелеят. За сметка на това имахме наследството на военнопромишления комплекс на една от най-могъщите страни в света. Зная, че на Запад сте се смеели над „съветската лудост“: „Параноичните Иванушки произвеждат танкове и оръдия, а народът им иска коли и масло.“ Да, Съветският съюз може и да беше изостанал и неефективен, а икономиката ни се сгромоляса под тежестта на военното съревнование със САЩ, ала когато Родината Майка ни призова, именно това спаси децата й.
(Той посочва избелелия плакат на стената. На него се вижда призрачният образ на стар съветски войник, който се навежда от небесата и подава автомат на благодарно руско детенце. Отдолу пише на руски: „Спасибо, дедушка!“168)
Служих като армейски свещеник в трийсет и втора мотострелкова дивизия. Това бе подразделение от категория „Д“ — поради тази причина ни даваха снаряжение от четвърти клас, най-старото в целия арсенал. Със своите ППШ и трилинейки169 приличахме на излезли от филм за Великата отечествена война. Можехме само да си мечтаем за вашите красиви нови бойни униформи. Ние носехме рубашките на нашите дядовци — груби, плесенясали и проядени от молци, които изобщо не пазеха от студа и предлагаха нулева защита срещу ухапвания.
Дадохме много жертви — предимно в градските боеве, — най-вече заради некачествени боеприпаси. Тези патрони бяха по-стари от нас; някои от тях лежаха в сандъци под снега и дъжда още от времето, когато Сталин е отронил последния си дъх. Никой не можеше да е сигурен, че оръжието му няма да засече точно в момента на нападение от страна на зомбитата. А в трийсет и втора мотострелкова дивизия това доста често се случваше.
Армията ни не беше организирана и стегната като вашата. Не владеехме нито плътните ви малки карета тип „Радж-Сингх“ нито икономичната бойна тактика „един изстрел — един убит“ Нашите сражения бяха хаотични и кървави. Обстрелвахме противника с едрокалибрени картечници като старата „Дашка“170, обливахме го с огън от вехти огнехвъргачки, засипвахме го с град от ракетите на Катюшите и го газехме с веригите на праисторическите танкове Т-34. Естествено, това беше крайно неефективно и разточително, ето защо не е никак чудно, че давахме прекалено много ненужни жертви.
169
ППШ-41 или само ППШ (съкращение от „Пистолет-пулемет Шпагина“ — „картечен пистолет на Шпагин“) е автомат, създаден през 1941 г. от Георги Семьонович Шпагин. Това е едно от най-масово произвежданите автоматични оръжия на Втората световна война и е емблематично за Червената армия от този период. Винтовката на Мосин (известна още като винтовка Мосин-Наган, трилинейна винтовка или трилинейка) е магазинна винтовка, създадена от С. И. Мосин през 1891 година. Активно се използва от 1891 г. до 1960 г., отначало в Руската империя, после в Съветския съюз и редица други страни, вкл. и в България. Названието „трилинейка“ произлиза от калибъра, който е равен на три линии (стара руска мярка за дължина). — Б.пр.
170
Приета на въоръжение през 1938 г., големокалибрената картечница ДШК („Дегтярёва-Шпагина крупнокалиберный“) се изявява като едно от най-мощните колективни огневи средства на съветската пехота по време на боевете с немската армия в периода 1941–1945 г.. Използвана е с еднакъв успех за стрелба по леко бронирани земни, водни и въздушни цели. — Б.пр.