Выбрать главу

Тичах като обезумял, без изобщо да знам накъде отивам. Беше като кошмарен сън — покрай мен като на забавен каданс се носеха горящи коптори и устремени към мен хищни ръце. По някое време нахълтах в една съборетина, в чийто ъгъл се беше притаила трепереща жена. Две плачещи дечица се бяха сгушили в нея.

— Елате с мен! — извиках им аз. — Хайде, ставайте, трябва да се махнете оттук!

Пристъпих към тях с протегнати ръце. Жената обаче избута децата зад гърба си и насочи остра отвертка към мен. Очите й бяха широко ококорени от страх. Чувах добре познатия шум зад себе си… ония неумолимо се приближаваха, събаряйки стените на паянтовите жилища. Не ми оставаше нищо друго, освен да премина от езика кхоса26 на английски.

— Моля ви! — повторих аз. — Трябва да бягаме!

Пресегнах се към нея, ала тя заби отвертката в ръката ми. Оставих я там. Не знаех какво друго да сторя. Образът й все още изплува в паметта ми, когато заспивам или просто затварям очи. Понякога тя е моята майка, а плачещите деца са моите сестрички.

Някъде пред мен проблесна ярка светлина — зърнах я да се процежда през дупките в стените на копторите, — и аз се втурнах натам. Тичах с всички сили, които ми бяха останали. Опитах се да повикам сестрите си. Бях останал без дъх. Както бягах, се блъснах в една съборетина, стената се продъни и ненадейно се озовах сред открита площ. Приближаващите се фарове ме заслепиха. Усетих как нещо ме удря в рамото и мисля, че изгубих съзнание още преди да се строполя на земята.

Когато се свестих, вече лежах в болница „Грут Шуур“. Никога не бях виждал болница отвътре. Всичко бе тъй чисто и бяло. Реших, че сигурно съм умрял. Вероятно медикаментите, които ми даваха, също допринасяха да се чувствам така. Никога преди не бях взимал каквито и да било лекарства, да не говорим за транквиланти, дрога или обезболяващи. Дори алкохол не бях близвал. Нямах никакво желание да свърша като мнозина от съседите ни… и най-вече като баща си. През целия си живот се бях борил за вътрешната си чистота, бях се стремил да опазя организма си чист, а ето че сега…

Морфинът, или каквото там ми инжектираха, беше възхитителен. Не ми пукаше за нищо. С невероятно безгрижие приех новината, че полицията ме е простреляла в рамото. Спокойно наблюдавах как трескаво изнасят пациента на съседното легло, когато сърцето му спря. Не се разтревожих дори след като ги чух да разговарят за „стихийната епидемия от бяс“.

Чий разговор?

Нямам никаква представа. Нали ви казах, че бях на седмото небе. Единственото, което си спомням, са гласовете в коридора пред стаята ми — шумни, спорещи гласове. „Това не е бяс! — викаше единият. — От бяс не можеш да станеш такъв!“ После… нещо, което не си спомням… след което нечий друг глас добави: „Добре де, а вие какво предлагате? Само тук долу имаме петнайсет от тях! Кой знае колко още има отвън?“ Странно нещо — непрекъснато се връщам към този разговор и се питам: а какво точно трябваше да си помисля, как трябваше да се почувствам, какво трябваше да направя? Защото измина немалко време, преди напълно да дойда на себе си… и да се изправя лице в лице с кошмара.

Тел Авив, Израел

(Юрген Вармбрун обожава етиопската кухня, ето защо се срещаме във фалаша-ресторант27. Ако човек се подлъже по яркорозовата му кожа и рунтавите бели вежди, перфектно съчетаващи се с айнщайновата му рошава прическа, като нищо може да го вземе за някой луд учен или ексцентричен университетски професор. Истината обаче е доста по-различна. Въпреки че едва ли някога ще си признае за кои точно израелски спецслужби е работил — и най-вероятно продължава да работи, — Юрген съвсем открито ми споделя, че навремето е можел да бъде окачествен като „шпионин“.)

Повечето хора не вярват, че нещо може да се случи, докато то не се случи. И това не се дължи на някаква глупост или слабост; не, просто такава е човешката природа. Не мога да обвиня никого, задето не е повярвал. Не съм нито по-умен, нито по-добър от останалите. Предполагам, че всичко се свежда до раждането в една или друга среда. Така се случи, че аз се родих сред хора, които живееха в постоянен страх от изчезването на народа си. Това е нашата отличителна черта и тя се е превърнала в неотменима част от нашия манталитет; и именно тя, наедно с всички ужасни изпитания и грешки, през които сме преминали, са ни научили винаги да бъдем нащрек.

вернуться

26

Един от официалните езици в ЮАР, на който говорят около осем милиона души. — Б.пр.

вернуться

27

Фалаша (наричани още „бета израел“ или „фалаш мура“) са етническа група, произлизаща от Етиопия и изповядваща юдаизма. Сочат ги за едно от десетте Изгубени племена, потомци на цар Соломон и Савската царица. — Б.пр.