Общата стратегия изискваше от нас всеки път да се разгръщаме в плътен обръч около конкретния целеви район. Установявахме временна отбранителна линия, провеждахме разузнавателни операции с помощта на спътниците и К-9 и в общи линии правехме всичко, за да подмамим Зак навън… Влизахме в града едва след като бяхме напълно сигурни, че нито един мъртвец няма да се изпречи на пътя ни. Това беше разумно, безопасно и относително лесно. Да бе, да!
Да вземем например обкръжаването. Кой ще ми каже къде точно започваше въпросният „целеви район“? Градовете от край време бяха престанали да бъдат градове — бяха се раздули в хаотично разпръснати предградия. Госпожа Руиз, един от нашите медици, ги наричаше „презастроени зони“ Преди войната тя се беше занимавала с недвижими имоти и знаеше, че най-апетитните късчета обикновено се намираха между два града. Шибаните презастроени зони… съвсем скоро ги намразихме в червата си. Налагаше се да прочистваме предградие след предградие, преди изобщо да започнем да мислим къде точно ще прокараме карантинната граница. Закусвални, търговски центрове, безконечни километри евтино, абсолютно идентично строителство… Дори през зимата не бяхме в безопасност. Аз се числях в Група армии Север. В началото си мислех, че добре съм се устроил. Шест месеца в годината няма да виждам никакви зомбита… даже осем месеца, ако отчетем климатичните промени по време на войната. Най-невинно се залъгвах: „Ей, падне ли температурата, работата ни няма да се различава от тази на боклукчиите — намираш ги, лоботомизираш ги, маркираш място за гробовете им, когато земята се размрази, и готово!“ Да, ама не! Сам заслужавах някой да ми „лоботомизира“ тиквата, задето си позволих да предположа, че единственият ни враг е Зак и никой друг.
Имаше куислинги, успели да се приспособят към зимните условия. С тях се занимаваха реабилитационните отряди, които полагаха всички усилия да повалят куислинга с упойващи стрелички, след което да го изпратят в специализираните клиники. Тогава началството още вярваше, че куислингите могат да бъдат върнати в обществото.
„Диваците“ представляваха далеч по-голяма опасност. Голяма част от тях вече бяха пораснали и бяха станали тийнейджъри, а някои — зрели хора. Те бяха бързи, съобразителни и ако си наумяха да се бият, а не да бягат, можеха да ти провалят целия ден. Естествено, реабилитаторите винаги се опитваха да ги приспят с оръжията си, обаче това невинаги се получаваше. Когато един деветдесеткилограмов бик се носи към теб с намерението да ти отнесе главата, няколко заряда с транквилизатор малко трудно ще го спрат, преди да е достигнал целта си. Някои от реабилитаторите получаваха сериозни наранявания, а други се прибираха у дома в чували. Накрая на тлъстаците от командването им светна, че няма да е зле да вземат някои мерки, и им назначиха охрана от пехотата. Ако упойващата стреличка не бе в състояние да спре дивака, ние взимахме нещата в свои ръце, а от нас не можеше да се избяга. Нищо на този свят не издава по-пронизителни писъци от дивак, в чийто корем току-що се е забил един „Чери ПАЙ“ Най-странното беше, че реабилитаторите, чиито живот спасявахме по този начин, не спираха да мрънкат и да ни натякват колко сме били жестоки… Те всички бяха доброволци и смятаха, че човешкият живот — всеки човешки живот! — си заслужава всички усилия, за да бъде спасен. Като се замисля, сега май историята е на тяхна страна… сещам се за всички онези хора, които всъщност успяха да реабилитират, а ние примерно щяхме да ги направим на решето. Сигурно, ако разполагаха с повечко ресурси, щяха да направят същото и за животните.