Как беше положението с гражданските зони?
О, там беше коренно различна история. Вирвахме носа си до небесата! Ръкопляскаха ни, приветстваха ни… Точно така си представям края на Втората световна война — примерно когато нашите войски влизат в Париж или нещо от сорта… Направо си бяхме рокзвезди! Да не говорим колко пъти… сещаш се, нали… добре де, ако тръгнеш към Града на героите и срещнеш сума ти дребосъци, дето са ми одрали кожата, да не се чудиш!
(Смее се.)
Обаче е имало и изключения…
Мдаам… Може би невинаги, но доста често се появяваше някой начумерен тип, който без заобикалки тръгваше да ни ругае. „Защо се забавихте толкова?“, „Мъжът ми умря преди две седмици!“, „Майка ми почина и така и не ви дочака!“, „Изгубихме половината си хора миналото лято!“, „Къде бяхте, когато се нуждаехме от вас?“ и така нататък, и така нататък… Намръщените хора размахваха снимки, от които ни гледаха десетки лица… Когато влязохме в Джейсънвил, щата Уисконсин, някакъв човек размахваше голям постер с лицето на усмихнато момиченце. Отгоре имаше надпис: „По-добре късно, отколкото никога?“ Собствените му съграждани се нахвърлиха отгоре му; не биваше да го правят. Бяхме се нагледали на подобни сцени, които не ни даваха да заспим след пет денонощия бодърстване.
Рядко, приблизително веднъж в годината, се озовавахме в зона, където никак — ама наистина никак! — не се радваха да ни видят. Във Вали Сити например, щата Северна Дакота, крещяха:
— Вървете на майната си, военни свине! Вие ни изоставихте, така че чупката! Не сте ни притрябвали!
Това сепаратистка зона ли беше?
О, не! Все пак ни допуснаха вътре; в противен случай нямаше да го сторят. Нещо повече — ако бяха бунтовници, щяха да ни посрещнат с олово. Никога не съм се доближавал до такива зони. В щаба си имаха специални подразделения за тази цел. Веднъж ги мярнах на пътя — бяха се насочили към Блек Хилс. За първи път след прехода през Скалистите планини виждах танкове. Неприятно усещане; и как да ти е приятно, като знаеш как ще свърши всичко…
Чувал съм доста разкази за съмнителни методи за оцеляване, практикувани в отделни изолирани зони…
И какво от това? Отиди и ги питай. Какво друго да ти кажа?
Ти нищо такова ли не си виждал?
Не, и хич даже не искам да се ровя в тия неща. Имаше хора, които се опитваха да ми разкажат туй-онуй… Толкова много им се беше насъбрало, че просто имаха нужда да го излеят някъде. Знаете ли какво им казвах? „Най-добре забравете всичко. Изхвърлете го от съзнанието си, защото вашата война приключи. Край. Всичко свърши.“ Имам си предостатъчно свои проблеми, нали ме разбираш?
А после? Имаше ли случаи да сте разговаряли с някого от тези хора?
Да, пък и прочетох това-онова за съдебните процеси…
И как се почувствахте?
Мамка му, откъде да знам? Кой съм аз, че да съдя другите? Не съм бил там и не ми се е налагало да премина през ужасите, които са преживели горките хора… Виж сега, няма смисъл да говорим на тая тема, понеже разговорът отива в посока „ами ако?“. По онова време нямах никакво време за такива неща… Чакаха ме сума ти други задължения…
Знам, че историците обичат да пишат по книгите как американската армия имала най-ниския процент смъртни случаи по време на настъплението… Окей — нисък, ама в сравнение с други страни като Китай и може би Русия… И ако броим само жертвите, причинени от Зак. Имаше милион начини човек да напусне този свят и близо две трети от тях изобщо не фигурираха в оная листовка с пирамидата…
Най-гадни от всичко бяха болестите, които трябваше да са останали в миналото като Средните векове например… Да, на нас ни даваха разни хапчета и ни правеха инжекции, добре се хранехме и редовно ни водеха на медицински прегледи, обаче толкова много зарази дебнеха в земята, водата, дъждовните капки, въздуха, който дишахме… Всеки път, когато влизахме в даден град или освобождавахме някоя зона, поне един от нас липсваше — или си отиваше от някаква коварна болест, или беше прибран под карантина… В Детройт изгубихме цял взвод заради испанския грип189. Тогава командирите ни буквално откачиха и сложиха целия ни батальон под карантина за две седмици!
189
Известният „испански грип“, предизвикван от вируса A(H1 N1), атакува човечеството през 1918–1920 г. Това е най-голямата от всички известни пандемии, която отнема живота на повече от 20 милиона души. Характерно за него е, че смъртта настъпвала изключително бързо. Сутрин човек можел да бъде напълно здрав, да се разболее към обяд, а вечерта вече да е мъртъв. — Б.пр.