Ами мините, оставени от цивилни и военни по време на паническото им бягство на запад? Тогава сигурно са смятали, че постъпват изключително мъдро. Нахакай мини през всеки километър и само чакай Зак да се нахендри отгоре им и да се самоунищожи. Обаче има един проблем — противопехотните мини действат по малко по-различен начин. Те не взривяват цялото ти тяло, а откъсват я крака ти, я ташаците ти… Именно за това и са предназначени. Не да те убият, а да те ранят, за да може армията да изразходва ценните си ресурси за лечението ти, а после да те изпрати вкъщи, където при всеки удобен случай да дуднеш на вашите как са могли да подкрепят тая шибана война. Зак обаче няма нито дом, нито близки, ето защо обикновените мини просто осакатяваха допълнително зомбитата… и, между другото, създаваха допълнителни главоболия и на нас. Все пак по-лесни за унищожаване са онези живи мъртъвци, които лесно се забелязват, а не тия, които се прокрадват из тревата и само дебнат да стъпиш отгоре им. Като същински живи мини! Отгоре на всичко никой не знаеше точното разположение на минните полета, понеже умниците, които ги бяха заложили, или не бяха направили правилни разчети, или бяха изгубили координатите, или вече не бяха между живите, за да разкажат какви са ги надробили. Прибави сега към картинката проклетите ПЧЗ-та, ямите-капани със заострени колове на дъното и скритите картечници, чийто спусък се задейства от тънка мисина, прокарана над земята, така че някой невнимателен войник да се спъне в нея и да причини гибелта на целия отряд…
Така си замина един мой приятел. Случи се в един магазин от веригата „Уол-Март“ в Рочестър, щата Ню Йорк. Младежът бе роден в Салвадор, ала беше израснал в Кали. Чувал ли си за момчетата от Бойл Хайтс? Яки работяги, които бяха депортирани обратно в Салвадор, понеже на хартия се водели нелегални имигранти… Моето приятелче го върнаха малко преди началото на войната. Той обаче тръгнал обратно, пробивайки си път през цялото Мексико — в най-страшните дни на Паниката, въоръжен само с едно мачете… Нямаше нито семейство, нито близки… нищичко, освен новия си дом. Просто се влюби в нашата страна. Напомняше ми за дядо ми, който също като него е дошъл тук навремето с надеждата за по-добър живот… И какво получи накрая бойният ми другар? Порция желязо дванайсети калибър, вероятно заложена от някое ПЧЗ, предало богу дух преди много години… Проклети мини и капани!
Ставаха и нещастни случаи. Много сгради бяха разнебитени заради сраженията… И като прибавим, че в продължение на години никой не бе полагал грижи за тях, а зимата беше натрупало твърде много сняг… Цели покриви се сгромолясваха без предупреждение, а понякога рухваха и масивни здания… Така изгубих друг един познат — този път жена. В един изоставен гараж тя се натъкна на дивак, който мигновено се хвърли към нея… Тя насочила оръжието си към него и натиснала спусъка. В резултат на изстрела десетките килограми сняг и лед, отрупали покрива, го срутват отгоре й. Тя ми беше… ние бяхме… доста близки, нали се сещаш какво имам предвид… Същевременно никога не бяхме говорили, че ще станем „официална двойка“, може би защото… как да го кажа — сигурно ни се е струвало, че така ще ни бъде по-леко, ако с някой от нас се случи нещо…
(Тод поглежда към трибуните и се усмихва на жена си.)
Е, не ми беше никак леко. Пак ме заболя много.
(Замлъква за момент и отронва дълбока въздишка.)
И травмираната психика… Ужасно беше. Имаше случаи да влизаме в дадена барикадирана зона и да намирахме само оглозгани от плъховете скелети. Не говоря за превзетите от зомбитата зони, а за онези, в които хората умираха от глад, болести или просто от примирението и усещането, че няма смисъл да продължаваш да живееш… Помня как веднъж нахълтахме с взлом в една укрепена църква в Канзас. Съдейки по онова, което видяхме, възрастните там първо са убили децата… Един пич от нашия взвод — беше си амиш190 човекът — прочете предсмъртните писма на всички самоубийци, научи ги наизуст и след всяко си правеше по един малък разрез — мъничка драскотина „за спомен“ Откаченото копеле беше накълцано от главата до петите… Когато лейтенантът разбра за случилото се, войникът тутакси беше изритан от армията по осми параграф.191 Повечето „осмаци“ (така кръстихме уволнените по осми параграф) се появиха в последните етапи от войната. И забележи — хората перкулясваха не в резултат на стрес, а по-скоро поради неговата липса! Всички знаехме, че краят наближава, и навярно мнозина са чули коварното вътрешно гласче в главата си: „Хей, приятел, отпусни се малко де! Вече всичко е наред!“ Как да му устоиш, след като в продължение на години си живял под колосално напрежение?
190
Анабаптистка християнска религиозна група, чиито последователи живеят главно в САЩ и Онтарио, Канада. Наброяват около 200 000 души. — Б.пр.
191
В американския военен устав — параграф за уволнение от военна служба във връзка с професионална или психологическа непригодност, психически отклонения и така нататък. — Б.пр.