На практика ние сме частно подразделение. Без правила и без бюрокрация, ето защо го предпочитах пред редовните многонационални войски. Ние сами си определяхме работното време и сами си избирахме оръжията.
(Събеседникът ми посочва причудливия инструмент, подпрян на стената до него. Прилича на заострено стоманено весло.)
Това е „Повенуа“ — имам го от един приятел от племето маори, който навремето — сиреч преди войната — играеше за новозеландския „Ол Блекс“. Опасни пичове са това маорите… Онази битка край Хълма с единственото дърво… Петстотин маори срещу половината мъртъвци на Оукланд. Повенуата си е бая тежичко оръжие, дори и да не е от стомана, а от дърво. Но това си е друг плюс на това да си наемник. Кой в наши дни може да получи прилив на адреналин, натискайки спусъка? Не, трябва да е трудно, рисковано и колкото повече зомбита, толкова по-добре. Естествено, рано или късно те ще свършат. И тогава…
(От „IS Имфинго“ проехтява камбанен звън, сигнал за скорошно отплаване.)
Време е да вървя.
(Т. Шон Колинс дава знак на келнера и оставя няколко сребърни ранда на масата.)
Все още се надявам. Може да ви звучи налудничаво, но човек никога не знае. Ето защо гледам да спестявам по-голямата част от приходите си, а не ги пръскам за разни глупости. Навярно някой ден все пак ще се устроя някъде. Един приятел канадец — Маки Макдоналд — си каза, че след прочистването на остров Бафин вече не иска да върши повече тая работа. Писнало му на кофата. Разправят, че сега е в Гърция, май в някакъв манастир или нещо такова… Така че сам виждате как всичко може да се случи… Може би истинският ми живот все още ме очаква някъде пред мен… Хей, всеки има право на мечти, нали? Естествено, ако това не стане… ако Зак изчезне съвсем, а пристрастеността ми към убийствата си остане…
(Изправя се и мята през рамо внушителното си оръжие.)
Тогава последния череп, който ще разбия, навярно ще бъде моят собствен.
(Джесика Хендрикс натоварва и последния за деня „улов“ на шейната. Равносметката гласи: петнайсет трупа и цяла планина от разчленени крайници.)
Опитвам се да не питая злост и омраза, да не се гневя на несправедливостта… Бих искала да проумея нещата. Веднъж срещнах един бивш ирански пилот, който пътуваше из Канада и си търсеше местенце, където да се установи… Та той ми сподели, че от всички хора, които познава, само американците не могат да се примирят с това, че на добрите хора понякога им се случват лоши неща. Може би е прав. Миналата седмица слушах радио и попаднах на предаването на (името е заличено поради юридически причини). Нали го знаете, обикновено той ръси предимно дебелашки шеги, оскърбления и тийнейджърски секс-лафчета… Та неволно си помислих: „Господи, този човек е оживял, а моите родители — не!“ Обаче не бива да се поддаваме на омразата. Просто не бива.