(Двамата с госпожа Мери Джо Милър стоим и съзерцаваме играещите в централния двор деца.)
Можете да хвърлите вината върху политиците, бизнесмените, генералите… върху цялата „машина“, ако щете, но ако наистина искате да обвините някого лично, обвинете мен! Аз съм американската система, аз съм „машината“! Това е цената на демокрацията. Всички заедно отговаряме за извършените престъпления. Разбирам защо на китайците им трябваше толкова време, за да го проумеят, и защо руснаците казаха „Майната ви!“ на всички и се върнаха към любимата си система, както и да се нарича… На всеки му се иска да каже: „Ей, не ме гледай така, аз не съм виновен!“ Напротив, виновен си. Всички сме виновни. Ето защо го признавам съвсем чистосърдечно: това е моята вина, това е вината на моето поколение.
(Наблюдава замечтано децата.)
Интересно ми е какво ли ще кажат за нас бъдещите поколения. Нашите баби и дядовци трябваше да преминат през Голямата депресия и Втората световна война, ала се върнаха у дома и създадоха най-великата средна класа в човешката история. Господ знае, че не бяха идеални, но пък със сигурност успяха да се доближат най-близо до американската мечта. После дойде поколението на нашите родители и всичко се развали — бейби-бума, генерацията „Аз“ А сетне и ние. Да, ние спряхме зомбитата, ала именно ние бяхме тези, които допуснаха те да се появят. Поне успяхме да разчистим мръсотията, която надробихме… Според мен това е една чудесна епитафия, за която си струва да се надяваме: „Поколението «Z» — те разчистиха собствената си мръсотия.“
(Гуан Дзиншу довършва прегледа на последния си пациент за деня — малко момченце с някакво респираторно заболяване… Майката се притеснява да не би синът й да развие туберкулоза. Когато докторът я уверява, че се касае за най-обикновена настинка, лицето й разцъфва. Жената ни изпровожда до потъналата в прах улица с благодарствени сълзи в очите си.)
Приятно е отново да видиш деца. Имам предвид такива, които са се родили след края на войната — истински деца, които не познават онзи свят, в който бродеха живите мъртъвци. Те знаят, че не бива да си играят в близост до водоеми, както и че не бива да излизат самички или да остават навън след здрачаване напролет и лете… Не познават страха и това е изключителен дар; единственият дар, който можем да им оставим.
Понякога си мисля за онази старица от Нов Дачан… за всичко онова, което й се стовари на плещите, за непосилното бреме, връхлетяло цялото й поколение… Ами аз? Нима съм по-различен с нещо от нея? Не съм ли просто един старец, принуден със собствените си очи да види как страната му на няколко пъти бива разрушена из основи… Ала въпреки всичко всеки път успявахме да се обединим, да запретнем ръкави и да съградим наново държавата си. Пак ще го направим — с Китай и целия свят. Аз съм стар революционер и не вярвам в задгробния живот. Но ако такъв съществува, мога да си представя как старият ми познайник Гу Уън Куй ми се смее от небесата, докато изричам най-чистосърдечно, че „всичко ще бъде наред“.
(Джо Мухамад току-що е приключил с работата над последния си шедьовър — трийсетсантиметрова статуетка на мъж, който е застинал в неестествена поза и се взира някъде пред себе си с безжизнен поглед. На гърдите на мъжа виси разкъсана раничка за носене на бебе.)
Няма да кажа, че войната е нещо хубаво. Не съм толкова изперкал… но трябва да призная, че по някакъв начин тя сплотява хората. Помня как моите родители не спираха да се оплакват, че им липсвало онова чувство за общност, на което са се радвали навремето в Пакистан… Те никога не разговаряха с американските си съседи, никога не ги канеха на гости и едва знаеха имената им… Всъщност се сещаха за имената им само когато се налагаше да се оплачат от твърде силна музика или среднощен кучешки лай… Сега без всякакво съмнение живеем в друг свят. Не говоря само за съседите ни или нашата страна. Във всяко кътче на Земята хората преминаха през едни и същи изпитания. Преди две години например плавах на круизен кораб покрай линията Пан-Пасифик. На борда имаше хора от всички краища на света и всички разказваха еднакви истории, които се различаваха само по отношение на детайлите. Давам си сметка, че звуча като наивен оптимист, понеже не след дълго ще се върнем към „обичайното“ си състояние; изчакайте само децата и внуците ни да пораснат в един тих, уютен свят, и бас държа, че те ще станат същите егоистични, ограничени и гнусни копелета в отношенията помежду си като бащите си. Нима действително всичко онова, което преодоляхме, ще изчезне безследно? Помня как веднъж ми казаха една африканска поговорка: „Не можеш да прекосиш реката, без да се намокриш.“ Ще ми се това наистина да е така.