(Слънцето потъва зад хоризонта. Майкъл Въздъхва тежко.)
Ето защо, когато следващия път някой тръгне да ви обяснява, че истинската загуба в тази война е била „нашата невинност“ или някоя „неотменна частица от хуманността ни“.
(Храчи Във водата.)
Да го каже на китовете.
(Тод Уайнио ме изпраща до перона, наслаждавайки се на кубинските цигари (със 100 процента съдържание на тютюн), които му подарявам на сбогуване.)
Да, случва се понякога да се срина психически… за няколко минути… или за час. Доктор Чандра обаче ми казва, че това е нормално. Провежда консултациите си тук, в Министерството по въпросите на ветераните. Веднъж ми каза, че няма нищо притеснително в подобно нещо — че това си е съвсем в реда на нещата, както от време на време се случват неголеми земетресения… Според него истинската опасност се крие по-скоро в онези, които не страдат от подобни „дребни пристъпи“…
Има моменти, когато нещо съвсем незначително провокира такъв пристъп у мен. Някакъв мирис или глас, който ми звучи познато… Миналия месец например обядваме и изведнъж по радиото пуснаха една песен… Не мисля, че е за войната, дори не знам дали е изпълнявана от американец… Акцентът и някои думи звучаха по-различно, обаче припевът… „Боже, помогни ми, бях само на деветнайсет!“
(Проехтява камбанен звън. Влакът ще потегли всеки момент. Хората започват да се качват във вагоните.)
Странно, нали? Най-яркият ми спомен да се превърне в нещо като национална икона на победата.
(Тод кимва към гигантския стенопис зад нас.)
Това сме ние. Стоим на брега на река Хъдзън, откъм страната на Джърси, и гледаме как слънцето изгрява над Ню Йорк. Казаха ни, че днес било Денят на американската победа. Никой не извика „Ура!“, нямаше радостни възгласи, нямаше празненства… Всичко ни беше като в мъгла. Едва ли някой от нас можеше да повярва, че това е истина. Мир? Какво, по дяволите, означаваше това? В продължение на толкова много време се бях сражавал, бях убивал, бях се страхувал и бях очаквал смъртта, че бях започнал да приемам всичко това за даденост… Просто бях свикнал с този тип съществувание и ми се струваше, че ще я карам по този начин до края на дните си. Ето защо си казах, че просто не можеше да е вярно; че тези приказки за победата, за мира и за края на войната са само сън. Между впрочем, не само тогава; от време на време отново се чувствам по абсолютно същия начин, когато си припомням онзи далечен ден и онзи изгрев над Града на Героите.
Благодарности
Специални благодарности на съпругата ми Мишел за невероятната й любов и подкрепа.
На Ед Виктор, задето положи началото.
На Стив Рос, Люк Демпси и целия екип на „Краун Пъблишърс“.
На Т. М., задето ми пазеше гърба.