— Човече, пусни ме! — викаше американецът. — Същият като вас съм си! Ей, стига де!
В този момент копчетата на ризата му се разлетяха и аз забелязах окървавения бинт, с който беше превързан коремът му. Помъкнаха го към черния ван, а човекът продължаваше да крещи и да се мята. Нищо не разбирах. Такива хора пък защо? Явно не ставаше въпрос само за арабската националност, както и за това дали си ранен, или не… Бях видял поне неколцина бежанци с далеч по-сериозни рани, които бяха приети без никакви въпроси. Всички те бяха съпроводени до линейки на „Бърза помощ“ — истински линейки, а не някакви си черни ванове. Да, неслучайно тези кучета бяха тук… Да не би да проверяваха за бяс? На този етап това ми звучеше като най-правдоподобното обяснение; дори по време на престоя ни край Йерохам не можах да си изградя по-смислена и логична теория.
Предполагам, били сте в лагер за временно настаняване на бежанци…
Да, в лагер за временно настаняване, ала под най-строга карантина. Тогава го възприемах като затвор. Точно това си бях представял — палатки, теснотия, охрана, бодлива тел и жаркото, палещо слънце над пустинята Негев. Чувствахме се като пленници, бяхме пленници и въпреки че така и не събрах куража да кажа на баща си „Нали ви предупредих!“, вечно намръщената ми физиономия казваше всичко.
Онова, което не очаквах, бяха медицинските прегледи — всеки ден, с участието на цяла армия от лекари и медсестри. Изследване на кръв, кожа, коса, слюнка, дори урина и фекалии38… Всичко това бе ужасно изнурително и унизително. Единственото, което ме утешаваше, и вероятно възпираше някои от задържаните мюсюлмани да се вдигнат на бунт, беше обстоятелството, че повечето лекари и медицински сестри, отговарящи за изследванията, всъщност бяха палестинци. Майка ми и сестрите ми например бяха преглеждани от лекарка-американка, родом от Джърси, а двамата с баща ми — от един мъж от Джебалия, ивицата Газа, който само преди няколко месеца също бил сред интернираните в лагера. Той не спираше да ни повтаря: „Правилно сте постъпили, като сте дошли тук. Скоро сами ще се уверите. Знам, че ви е тежко, но друг път просто няма.“ Каза ни още, че всичко, което израилтяните са казали за епидемията, е абсолютна истина. Аз обаче все още не можех да приема тези твърдения за чиста монета, макар и да ми се искаше, и то все по-силно с всеки изминал ден.
Останахме в Йерохам три седмици, докато обработят здравните ни досиета и изготвят окончателната медицинска експертиза. През цялото това време удостоиха паспортите ни с минимално внимание. Баща ми доста се бе потрудил, за да приведе в ред официалните ни документи. Според мен обаче изобщо не ги беше грижа за това. Ако израелските отбранителни сили или полиция не ни разследваха за някакви действия, които не са „кашер“, значи единственото, което имаше значение, беше здравословното ни състояние. Сътрудниците на Министерството за социални грижи ни снабдиха с ваучери за субсидирани от държавата жилища, безплатно обучение и работа за баща ми с такава заплата, която да стига за издръжката на цялото ни семейство. Не, всичко това е прекалено хубаво, за да е вярно — мислех си аз, докато се качвахме на автобуса за Тел Авив. — Всеки момент балонът ще гръмне и истината ще лъсне наяве!
И наистина гръмна — малко след като влязохме в град Беер Шеба. Бях задрямал и в първия момент не чух изстрелите, нито пък видях как предното стъкло става на сол. Инстинктивно подскочих, когато усетих как автобусът се лашка на зигзаг. В следващия момент се блъснахме в стената на някаква сграда. Хората крещяха, навсякъде имаше счупени стъкла и кръв. Моите близки седяха недалеч от аварийния изход. Баща ми ритна силно вратата, тя се отвори и той ни избута бързо на улицата.
А там се стреляше. Отвсякъде — от прозорци, от врати… Войници срещу цивилни. Последните бяха въоръжени с пистолети и самоделни бомби. Ето, това е! — мина ми през ума. Сърцето ми за малко да изхвръкне от вълнение. — Най-сетне освобождението започна! Ала преди да смогна да направя каквото и да било — като например да се притека на помощ на братята си по оръжие, — някой ме сграбчи за ризата и ме дръпна в близкия „Старбъкс“.
38
Тогава още не се знаеше със сигурност дали вирусът може да оцелее в твърдите изпражнения извън човешкия организъм. — Б.а.