По отношение на първата фаза — нищо, но отрядите „Алфа“ бяха просто временна мярка. В задачите им никога не е влизало отстраняването на заразата; те бяха длъжни само да възпрепятстват по-нататъшното й разпространение и да удържат положението под контрол, спечелвайки достатъчно време за привеждането в изпълнение на фаза номер две.
Само дето фаза номер две така и не бе завършена…
В интерес на истината тя даже не беше стартирана! И точно поради тази причина американските военни бяха сгащени тъй срамно неподготвени…
Втората фаза на програмата представляваше мащабна общонационална операция — нещо, което не се беше случвало от най-черните дни на Втората световна война. Подобни амбициозни планове изискват колосални инвестиции от държавни активи и национална поддръжка. В същото време към настоящия момент ние не разполагахме нито с едното, нито с другото. Американците току-що бяха преживели един дълъг и кръвопролитен конфликт. Бяха уморени. Беше им дошло до гушата. И както през седемдесетте години на двайсети век, махалото на обществените настроения се мяташе от екстремния милитаризъм до крайно пацифистки нагласи.
При тоталитарните режими — комунизъм, фашизъм, религиозен фундаментализъм — народната подкрепа е даденост. Спокойно можеш да започваш войни, да ги проточваш колкото си искаш във времето, да облечеш всичките си поданици в униформа за какъвто си искаш период от време и изобщо да не ти пука за ответната реакция. При демокрацията обаче ситуацията е точно противоположната. Подкрепата на нацията трябва да се използва пестеливо като ограничен държавен ресурс. И да се изразходва мъдро, внимателно и по такъв начин, че направените инвестиции да се възвръщат многократно. Америка е особено чувствителна към изтощението и умората от войната, а нищо не спомага толкова за негативната обратна реакция, както предчувствието за поражението. Казвам „предчувствие“, защото американското общество живее според принципа „всичко или нищо“. Ние обичаме големия резултат, големия тъчдаун, големия нокаут още в първия рунд. И същевременно искаме да знаем — и държим да го узнаят и всички останали, — че победата ни е не просто неоспорима, но и абсолютно съкрушителна. Ако не е така… е, в такъв случай… спомнете си какви бяхме преди Голямата паника. Всъщност ние не изгубихме войната в последния локален конфликт — нищо подобно! На практика ние успяхме да се справим с изключително сложна задача, при положение че разполагахме с минимално количество ресурси и бяхме поставени в крайно неблагоприятни обстоятелства. И в крайна сметка победихме, но хората видяха всичко в коренно различна светлина, защото нашият национален дух копнееше за светкавично постигната бляскава победа. А ето че мина твърде много време, бяха изхарчени твърде много средства, твърде много животи бяха погубени и твърде много съдби — осакатени завинаги. Ние не просто изгубихме подкрепата на народа си; ние тотално го разочаровахме.
Замислете се за финансовите измерения на фаза номер две. Знаете ли колко струва обличането само на един-единствен американец в униформа? Имам предвид не само времето, когато той ще я носи — обучение, въоръжение, храна, транспорт, медицинско обслужване… Говоря за цялата сума в дългосрочен план, която американските данъкоплатци ще трябва да изплащат цял живот. Това е едно нескончаемо финансово бреме, а в онези дни парите едва ни стигаха за поддържането на онова, с което вече разполагахме…
Но дори да предположим, че по някакъв начин бяхме успели да напълним хазната, осигурявайки средствата за всички необходими униформи за втората фаза, кой щеше да ги облече? Тук се намесва същината на проблема — умората на американците от войната. Като че ли си нямахме предостатъчно традиционни „кошмари“ — убити, обезобразени и психологически смазани ветерани, — а ето че изникна и цял взвод нови пречки и трудности. „Предадените.“ Ние бяхме армия от доброволци и я погледнете какво се случи с нашите войници. Колко пъти сте чували истории за военнослужещи, чиято военна служба е била неправомерно удължена, или за запасняци, които — след десет години цивилен живот, — внезапно получават повиквателни без право на обжалване? Колцина от тези бойци изгубиха своите домове и работата си? Колцина успяха да се върнат към разбития си живот… или така и не се завърнаха от фронта? Американците са честни хора; те искат справедливи, честни сделки. Знам, че много нации ни смятаха за наивни и даже инфантилни, ала честността е един от най-святите ни принципи. И в светлината на тези мисли да видиш как чичо Сам си взима думата назад, как плюе върху личния живот на хората, плюе на тяхната свобода…