Какво можех да й кажа? По-младите лекари, които възприемаха медицината единствено като удобен начин да попълнят банковите си сметки, определено нямаше да се втурнат да помагат на някакъв си „юн-мин“3 просто ей така. Но аз може би продължавам да си бъда стар революционер по душа. „Нашият дълг е да бъдем отговорни пред народа.“4 Тези думи все още означават нещо за мен… и аз честичко си припомнях това, докато моят „Диър“5 подскачаше и се тресеше по черните пътища, които правителството отдавна бе обещало да асфалтира, но така и не го направи.
Доста се измъчих, докато открия селцето. Официално то не съществуваше и поради тази причина не фигурираше на нито една карта. На няколко пъти се изгубвах съвсем и трябваше да питам за посоката местните, а те всеки път ме отпращаха към града-музей. Ето защо бях в ужасно настроение, когато най-накрая успях да се добера до купчината къщички, кацнали на билото на неголям хълм. Дано поводът за повикването ми наистина да е сериозен! — казах си аз. Ала щом зърнах лицата на болните, тутакси съжалих за спонтанното си желание.
Бяха седмина — всичките лежаха, изнемощели и в полусвяст. Жителите на селцето ги бяха пренесли в новата си зала за общински събрания. Стените и подът бяха от гол цимент, а въздухът беше студен и влажен. Естествено, че ще са болни — мина ми през ума. Попитах селяните кой се е грижел за пострадалите. Никой, отвърнаха ми те, понеже не било „безопасно“. Забелязах, че вратата се залоства отвън. Явно обитателите на селото се страхуваха от нещо. Стояха приведени, сякаш се бояха някой да не ги удари, и разговаряха шепнешком, а други се държаха на разстояние и мърмореха молитви. Селяните сериозно ме ядосаха с това тяхно поведение — но не като личности, разбирате ли, а като представители на нашата велика страна. След векове на чуждоземен гнет, експлоатация и унижения най-сетне си бяхме възвърнали мястото, което ни принадлежеше по право — на един от стожерите на човешката цивилизация. Бяхме станали в най-богатата и най-динамично развиващата се суперсила, пълновластни господари на всичко — от космоса до киберпространството. Това беше разцветът на „Китайския век“, който вече целият свят признаваше, ала ето че мнозина от нас продължаваха да живеят като невежи селяни, робуващи на закостенели суеверия, все едно са варвари от ранния Яншао6.
Все още в плен на цивилизационно възмущение, аз коленичих пред първата пациентка. Болната имаше висока температура (четирийсет градуса) и неудържимо се тресеше. Когато се опитах да прегледам крайниците й, жената започна да стене приглушено. На дясната й предмишница се виждаше рана от ухапване. Разгледах я по-внимателно и установих, че пострадалата не е била нападната от животно. Съдейки по радиуса на раната и следите от зъбите, очевидно ставаше въпрос за човек, дори по-скоро за дете. Предположих, че именно оттук е плъзнала заразата, ала самата рана беше изненадващо чиста. Отново попитах селяните кой се е грижел за болните и те отново ми казаха: „Никой.“ Не можех да им повярвам. Човешката уста гъмжи от бактерии; в нея има повече микроби, отколкото в някой бездомен помияр. Ако действително никой не бе промил и дезинфекцирал раната, как така не се беше възпалила?
Прегледах и останалите шестима пациенти. Всички имаха почти еднакви симптоми и сходни рани на различни части по тялото. Обърнах се към един мъж, който ми се стори в най-будно състояние, и поисках да узная кой или какво е причинило тези рани. Той ми отвърна, че се случило, докато се опитвали да „го“ усмирят.
— Кого? — попитах.
Открих „нулевия пациент“7 в другия край на селцето, заключен в изоставена къща. Дванайсетгодишно момче. Ръцете и краката му бяха завързани с полиетиленова опаковъчна лента. В усилията си да се освободи момчето бе изподрало зверски кожата си, ала въпреки това не се виждаха никакви следи от кръв. Кръв не течеше и от другите му рани — нито от големите язви по ръцете и краката му, нито от големия сух кратер, зейнал на мястото на палеца на десния му крак. Хлапето се мяташе като бясно животно и парцалът, с който бяха запушили устата му, едва заглушаваше ръмженето му.
Изпървом жителите на селото не ми даваха да се доближа до момчето. Предупреждаваха ме да не го докосвам, понеже било „прокълнато“. Отскубнах се от тях и си сложих ръкавиците и лекарската маска. Кожата на момчето беше хладна и сива като цимента, върху който лежеше. Не можах да напипам нито сърцебиене, нито пулс. Безумните му очи бяха широко отворени и потънали в орбитите си. Следяха всяко мое движение, сякаш имах пред себе си хищник, а не човешко същество. Докато го преглеждах, хлапето се държеше изключително враждебно, опитваше се да ме сграбчи със завързаните си ръце и да ме ухапе — въпреки кърпата в устата си.
4
Откъс от „Цитати от председателя Мао Дзъдун“, първоначално публикуван в документа „Обстановката и нашият курс след победата във войната срещу японските завоеватели“, 13 август 1945 г. — Б.а.
6
Неолитна култура, характерна за средното поречие на Хуанхъ от периода между пети и втори в. пр.Хр. — Б.пр.
7
В медицината: този, от когото започва дадена епидемия или друго заразно заболяване. — Б.пр.