Веднъж, през март или април, дойдох на работа и заварих госпожа Руиз да освобождава бюрото си. Помислих си, че или са я съкратили, или са я изпратили на работа в друга компания — ей такива неща смятах за „реална“ заплаха… Руиз обаче ми обясни, че е заради „онези“ — все така ги наричаше, „онези“ или „всичко, дето се случва“ Вече били продали семейния си дом и си купили някакво бунгало недалеч от форт Юкон, Аляска. Помня как си казах, че това е най-тъпото нещо, което някога съм чувала, да не говорим, че изобщо не го бях очаквала от Инес… Тя не беше от ония неграмотни мексиканци, беше си съвсем „чиста“ Съжалявам за това определение, но точно това си помислих тогава…
Съпругът ви прояви ли някакво безпокойство?
Не, само децата. И то не с думи, а как да го кажа, по-скоро на някакво подсъзнателно ниво… Джена например започна по-често да влиза в конфликти, а Ейдън се страхуваше да спи на загасена лампа. Ей такива дреболии… Обаче не мисля, че до тях е достигнала повече информация, отколкото до Тим или мен например… Предполагам, че като си дете и не се тормозиш от типичните за възрастните грижи и тревоги, няма какво да те разсейва и по-лесно забелязваш промените, които настъпват в живота ни…
Какво предприехте със съпруга си?
Давахме „Золофт“ и „Риталин“ на Ейдън и „Адерал XR“ на Джена. Известно време имаше ефект. Едно нещо обаче не спираше да ме вбесява — че застраховката ни не покриваше тези медикаменти, понеже децата вече бяха на „Фаланга“.
От колко време?
Още откакто я пуснаха в продажба. Цялото семейство бяхме на „Фаланга“. Нали се сещате — „“Фаланга" вземи, спокоен бъди!" Та така се готвехме… а Тим си купи пистолет. Все обещаваше да ме води на стрелбището и да ме научи да стрелям. „В неделя — ми казваше всеки път. — Ще отидем в неделя.“ Знаех си, че лъже. Неделите бяха запазени за любовницата му — онази избарана, наперена кучка, на която даваше цялата си любов. Да ви кажа честно, на мен ми беше все едно. Нали вземахме таблетките си и поне той знаеше как да си служи с „Глок“-а. Това беше част от живота ни, като димната сигнализация или въздушните възглавници в колите. Сещаш се за тях от дъжд на вятър, но не се отказваш от тях и продължаваш да ги търпиш ей тъй, „за всеки случай“. От друга страна, сякаш тия главоболия, които ни се бяха струпали на главите, бяха малко, та и всеки месец изникваше някаква нова беля. Как да не им изгубиш края? И как да разбереш коя от всичките наистина представлява нещо сериозно?
Вие как разбрахте?
Вече се стъмваше. Тим седеше в креслото си с бутилка „Корона“ в ръка. Ейдън седеше на пода и играеше на „Супервойници“. Джена беше в стаята си и пишеше домашни. Аз тъкмо изваждах готовото пране от нашия „Мейтаг“ и поради тази причина не чух лая на Финли. А дори и да го бях чула, едва ли щях да му обърна внимание. Къщата ни се намираше в самия край на квартала, в самото подножие на хълма. Живеехме в спокойна, неотдавна застроена част от Северния окръг, недалеч от Сан Диего, Калифорния. През моравата ни често преминаваха зайци, а понякога и елени, ето защо Финли вечно джафкаше като бесен. Даже си мисля, че специално си залепих бележчица, която да ме подсети да му купя от онези нашийници, разпространяващи мирис на цитронела. По някое време и съседските кучета се разлаяха, а малко след това се задействаха и алармите на няколко коли. Влязох в хола тъкмо когато отекнаха изстрелите. Тим не беше чул нищо. Телевизорът направо гърмеше. Хиляда пъти бях му казвала на мъжа си да отиде да си прегледа тъпанчетата — не може да прекараш младостта си, свирейки в спийд метъл банда, без това да ти се отрази на слуха… (смее се) Ейдън обаче бе усетил нещо. Попита ме какво става, а аз понечих да му кажа, че не знам, когато очите му изведнъж станаха ей такива! Синът ми се взираше някъде отвъд мен, в плъзгащата се стъклена врата, водеща към задния ни двор. Обърнах се и в същия миг видях как тя се пръска на парчета. Онзи беше около метър и шейсет на ръст, изгърбен, с тесни рамене и голям, тресящ се корем. Нямаше риза, която да скрива петнистата му сива кожа, която висеше на разкъсани ивици. Миришеше на морски бряг — на някаква смесица от изгнили водорасли и солена вода… Ейдън тутакси скочи и се скри зад гърба ми. Тим се изстреля от креслото и застана между нас и съществото. Само за един-единствен миг всичките ни илюзии се превърнаха в прах. Съпругът ми трескаво се оглеждаше за „Глок“-а, когато онова го сграбчи за ризата. Двамата се сборичкаха и тупнаха на килима. Тим ми изкрещя да отидем в спалнята и да взема пистолета му. Вече бяхме в коридора, когато чух вика на Джена, блъснах вратата на стаята й и се втурнах вътре. Там имаше още един. Истински великан — почти два метра висок, с широки рамене и мускулести ръце… Прозорецът беше разбит и създанието държеше Джена за косата. Дъщеричката ми пищеше: „Мамомамомамомамомамооо!“