Така бях спасен и аз. Бях сред онези, които предпочетоха да плуват. Разстоянието до корабите се оказа по-голямо, отколкото ми се струваше. Смятах се за опитен плувец, но след изнурителния преход от Бхавнагар и ожесточената борба да запазя живота си в един момент останах съвсем без сили и просто се отпуснах по гръб във водата. И когато спасението вече бе съвсем наблизо, не бях в състояние дори да извикам за помощ. Гладкият борд на кораба се извисяваше стръмно над мен и не се виждаше нито подвижно мостче, нито отворен люк, през който да се промъкна. Отчаяно заудрях по непристъпната стоманена стена и закрещях, мобилизирайки и последните трошички енергия, които ми бяха останали.
Вече потъвах, когато почувствах как нечия мощна ръка ме обхваща през гръдния кош. „Ето го и краят“ — мина ми през ума и инстинктивно потръпнах в очакване всеки момент зъбите на съществото да се забият в плътта ми. Ала вместо да ме завлече към дълбините, ръката ме издърпа обратно на повърхността. Накрая се озовах на палубата на „Сър Уилфред Гренфел“, бивш стражеви катер от канадската брегова охрана. Опитах се да кажа нещо — например да се извиня, че нямам пари, че ще отработя пътуването си и ще направя всичко, което пожелаят… В отговор морякът само се усмихна.
— Дръж се — каза ми той. — Сега ще ни пораздруса.
Усетих как палубата завибрира, а после рязко се наклони, докато катерът набираше скорост.
Това беше най-страшното от всичко досега — да гледам другите кораби, край които преминавахме. Някои от инфектираните на борда им започваха да се съживяват. Палубите на част от съдовете се превръщаха в плаващи кланици, а други просто горяха, както си бяха на котва. Хората скачаха в морето. Мнозина от онези, които потърсиха спасение сред вълните, така и не излязоха на повърхността.
(По всички стандарти Шарън минава за красавица — има дълга червена коса, яркозелени очи и тяло на танцьорка или довоенен супермодел. Разумът й обаче е на четиригодишно момиченце. Намирам се в Рехабилитационния център „Ротман“.
Доктор Робърта Келнър, лекуващият лекар на Шарън, нарича пациентката си „щастливка“. „Имайте предвид, че при Шарън са се съхранили речевите умения и свързаното мислене… — обяснява ми тя. — Макар и да са в зачатъчно състояние, все пак ги има и са напълно функционални.“ Доктор Келнър приема с охота предложението ми за интервю — за разлика от доктор Сомърс, директора на програмата „Ротман“. И бездруго открай време ограничават финансирането им, а и сегашната администрация непрекъснато заплашва, че напълно ще закрие тази програма.
В началото Шарън е доста стеснителна. Не иска да ми стисне ръката и избягва зрителния контакт. Открили са я сред развалините на Уичита, но откъде е родом, няма как да се разбере.)
Бяхме в църквата, двете с мама. Тате каза, че ще дойде да ни вземе. Той отиде да свърши нещо. Ние трябваше да го чакаме в църквата.
Всички бяха там. В църквата. С нещата си. Имаше овесена каша, вода и сок, спални чували и фенерчета и… (показва ми с жест как се прицелва с пушка). Госпожа Рандолф също имаше такова нещо. А не трябваше да има. Защото са опасни. Тя сама ми беше казвала, че са опасни. Тя беше майката на Ашли. Ашли ми беше много добра приятелка. Попитах я къде е Ашли. Тя заплака. Тогава мама ми забрани да я питам повече за Ашли и каза на госпожа Рандолф, че съжалява. Госпожа Рандолф беше мръсна, цялата й рокля беше в червени и кафяви петна. Беше дебела. С ей такива големи, тлъсти ръце.
В църквата имаше и други деца — Джил, Аби и още няколко. Госпожа Макгроу се грижеше за тях. Те имаха пастели и си рисуваха по стените. Мама ми каза да си поиграя с тях. Каза ми, че всичко е наред. Каза ми още, че пастор Дан е казал, че всичко е наред.
Пастор Дан беше там и се опитваше да накара хората да го слушат. „Моля всички да…“ (Шарън започва да говори с дълбок басов глас, явно имитирайки свещеника) „Моля всички да запазят спокойствие, войниците идват насам, само трябва да запазим спокойствие и да изчакаме войниците.“ Обаче никой не го слушаше. Всички приказваха и никой не искаше да седи на скамейките. Хората се мъчеха да говорят по техните джаджи (показва с жест как държи мобилен телефон), обаче не ставаше и те се ядосваха на джаджите си и ги наричаха с лоши думи. Стана ми жал за пастор Дан. (Имитира вой на сирени.) Чуваше се отвън. (Отново издава същия звук — отначало тихо, после по-силно и пак тихо, повтаряйки го няколко пъти.)