Нищо не знаехме за Голямата паника. Бяхме напълно изолирани. Някъде около месец преди да започне — горе-долу по същото време, когато тази американска журналистка обяви пред света страшните си разкрития, — лагерът ни бе оставен без връзка с външния свят за неопределен период от време. От бараките бяха изнесени всички телевизори, взеха ни всички радиоприемници и даже мобилните телефони. Аз имах един от най-евтините, с пет предплатени минути. Родителите ми просто не можеха да си позволят нещо повече. Възнамерявах да им се обадя на рождения си ден — първият ми рожден ден, който щях да прекарам далеч от къщи.
Намирахме се в Северна Осетия — в Алания, една от най-дивите ни южни републики. Официално мисията ни се водеше „миротворческа“ и целта й беше предотвратяване на етническите конфликти между осетинците и ингушетските малцинства. И точно когато дойде време да ни сменят, не стига, че не го направиха, но и съвсем отрязаха връзките ни със света. Нарекоха го „въпрос от огромно значение за държавната сигурност.“
Кой го нарече така?
Всички — и офицерите ни, и военната полиция, дори онзи цивилен, който сякаш изникна от нищото… Противен дребосък с изпито плъхоподобно лице. Затова и му измислихме прякора „Плъхомуцунестия“.
Опитахте ли се да узнаете кой всъщност е този човек?
Кой, аз ли? Не. Нито пък някой от останалите… О, ние непрекъснато се оплаквахме; нали знаете, че войниците винаги мрънкат… Специално в този случай обаче нямахме никакво време за мърморене, понеже след като прекъснаха връзката ни с външния свят, моментално ни приведоха в пълна бойна готовност. Дотогава не се бяхме напрягали кой знае колко — карахме си лениво и монотонно, като еднообразието бе нарушавано само от редките ни походи в планината… Сега обаче се наложи да прекараме по няколко дни с пълно бойно снаряжение и боеприпаси. Влизахме във всяко село, във всяка къща… Разпитвахме всеки селянин, турист и… откъде да знам… всеки планински козел, случайно пресякъл пътя ни.
Разпитвахте ги? Защо?
Нямам представа. „Всички членове на семейството ви ли са тук?“ „Някой да е изчезвал?“ „Някой да е бил нападан от бясно животно или човек?“ Последното ме смущаваше най-силно. Бясно животно? Добре, това го разбирам, ала човек??? Подлагахме всички на медицински прегледи — събличахме ги голи и лекарите проверяваха всеки сантиметър от телата им за… нещо си там… но какво точно, никой не искаше да ни обясни.
Нищичко не разбирах. Всичко ми изглеждаше напълно лишено от здрав разум. По едно време открихме цял тайник, пълен с оръжия: автомати, предимно калашници (имаше както от по-новия модел АК-74, така и от първите — АК-47), боеприпаси, други амуниции… Навярно бяха купени от някоя продажна твар от нашия батальон. Не знаехме на кого всъщност е оръжието — дали беше на наркотърговци, на местни бандити или на предполагаемите „наказателни отряди“, които уж бяха нашата първоначална цел? И какво направихме? Зарязахме тайника ей така! Онзи дребният цивилен, „Плъхомуцунестия“, имаше поверителен разговор — „очи в очи“ — със селските старейшини. Не знам какво са обсъждали, ала ще ви кажа, че след срещата старейшините изглеждаха уплашени до смърт — не спираха да се кръстят и трескаво да шептят молитви.
Нищо не разбирахме. Бяхме объркани и гневни. Какво правим тук? Във взвода ни имаше един стар ветеран — Бабурин. Беше воювал в Афганистан и два пъти в Чечня. Разправяха, че по времето на августовския пуч през 1991-а неговата БМП53 първа стреляла по руския парламент — „Дума“-та… Обичахме да слушаме неговите разкази. Бабурин беше винаги весел, винаги подпийнал… когато смяташе, че ще му се размине, естествено. След инцидента с оръжията той се промени. Спря да се усмихва и да разказва увлекателните си истории. Според мен Бабурин дори престана да пие, а когато заговаряше някого — което се случваше доста рядко, непрекъснато повтаряше: „Лоша работа. Нещо има да става.“ Ала колкото и пъти да се опитвах да го разпитам за повече подробности, той само свиваше рамене и ми обръщаше гръб. Откакто намерихме онзи тайник, бойният ни дух съвсем се срина. Всички станахме напрегнати и подозрителни. „Плъхомуцунестия“ обаче си вреше носа навсякъде — нюхаше, слушаше и ни следеше, след което шепнеше разни работи на офицерите.
Противният навлек беше с нас и в деня, когато проведохме акция в едно безименно селце — примитивно поселище, сякаш разположено на края на света. Извършвахме стандартните процедури по обискиране и разпити. Тъкмо щяхме да си тръгваме, когато едно детенце — някакво малко момиченце — притича по единствения път на селото. Забелязах, че мъничето плачеше… Явно от страх. Говореше нещо на родителите си… жалко, че така и не научих този език… и сочеше към полето. Там се виждаше друга миниатюрна фигурка — на друго малко момиченце, — което залиташе насред калта и пристъпваше бавно към нас. Лейтенант Тихонов погледна през бинокъла си и тутакси пребледня. Тогава към него се приближи „Плъхомуцунестия“, вдигна своя бинокъл и прошепна нещо в ухото на офицера. Тихонов моментално нареди на Петренко, снайпериста на взвода, да вземе момиченцето на прицел. Петренко се подчини.
53
БМП (Боевая машина пехоти) е бронирана бойна машина, предназначена за транспорт и осигуряване на огнева поддръжка на пехотата. Създадена е още във времената на Съветския съюз и продължава да се използва от руската армия. — Б.а.