Озърнах се за лейтенант Тихонов, но не го видях. В стомаха ми натежа огромна ледена буца.
— Защото исках всички да видите това!
При тези думи Аркадий дръпна нагоре веригата, прикрепена към врата на старицата, след което свали чувала от главата й. Лицето й беше сиво, като останалата част от тялото й, а огромните й изпъкнали очи пламтяха свирепо. Тя ръмжеше като вълк и се опитваше да ухапе Аркадий. Тогава той я стисна за гърлото с масивната си ръка, държейки я на разстояние от себе си.
— Искам всеки от вас да види защо сме тук!
Картечарят извади големия войнишки нож, висящ на колана му, и го заби в сърцето на жената. Ахнах… както и всички останали. Острието бе вкарано чак до дръжката, ала ужасната старица продължаваше да ръмжи и да се извива.
— Виждате ли? — извика Аркадий, след което изтръгна ножа си и отново го заби… после пак… и пак. — Виждате, нали? Ето какво премълчават! Ето за какво не смеят да обелят и думичка! А могат да ни пращат да рискуваме живота си, за да търсим тия твари! Насъбралите се закимаха утвърдително. Съдейки по реакцията им, всички бяха съгласни с картечаря.
— Ами ако тези уроди са навсякъде? Ами ако са проникнали в домовете ни и сега нападат нашите семейства?
Аркадий търсеше зрителен контакт с войниците, които се бяха насъбрали, и поради тази причина не обръщаше достатъчно внимание на противната старица. И ето че в секундата, в която хватката му се разхлаби, съществото се изстреля мълниеносно напред и го захапа за ръката. Аркадий изрева. В следващия миг юмрукът му се стовари върху лицето на ужасната твар. Тя рухна в краката му, гърчейки се като червей, а от плътта й не спираше да струи онази отвратителна гной. Картечарят я довърши с ботуша си. Всички чухме как черепът й изхрущя върху асфалта. Кръвта течеше по големия войнишки нож, който Аркадий продължаваше да стиска в ръката си, и капеше на земята. Той вдигна оръжието във въздуха и го размаха, а вените на врата му се издуха от мощния му вик.
— Искаме да се върнем у дома! — проехтяха думите му над стълпилото се множество. — Искаме да защитим семействата си! Тълпата мигом поде този възглас.
— Да! Искаме да защитим семействата си! Това е свободна страна! Вече сме демокрация! Не можете да ни третирате като затворници!
И аз крещях заедно с другите. Онази старица със сивкавото лице, която бе оживяла след забития в сърцето й нож… ами ако у дома също имаше такива като нея? И точно в този момент те застрашават живота на най-близките ни хора… примерно родителите ми? Страхът, съмненията и всички неприятни емоции, които ме бяха терзали напоследък — всичко това се сля във вулкана на сляпата ярост.
— Искаме да се върнем у дома! Искаме да се върнем у дома!
Тези възгласи ехтяха отново и отново, отново и отново, докато… автоматните откоси затрещяха току до ухото ми и лявото око на Аркадий се пръсна пред очите ми. Смътно си спомням как побягнах, а дробовете ми пламтяха от сълзотворния газ. Още по-смътни са спомените ми за появата на спецназовците — те изникнаха изневиделица пред нас, сякаш от нищото, и моментално ни обкръжиха. Не след дълго всички бяхме повалени на земята и ръцете ни бяха оковани с белезници. Един от спецчастите стъпи върху гърдите ми и така ме натисна с ботуша си, че имах чувството, че ще издъхна още там, на плаца.
Това ли беше въпросната „децимация“?
Не, това бе само началото. Оказа се, че не сме първата военна част, която се е разбунтувала. След започването на метежите военната полиция бе „запечатала“ нашата база, а междувременно, докато сме разигравали малката си „демонстрация“, правителството бе решило да вземе съответните мерки за възстановяването на реда.
(Тя приглажда униформата си и се мъчи да овладее вълнението си, преди да продължи.)
Децимацията… Преди си мислех, че това е нещо като изтребление, опустошение, унищожение… а всъщност думичката означава убийство на десет процента от дадена общност… Всеки десети трябва да умре… И точно това направиха с нас.
Спецназовците ни строиха на плаца и новият ни командир произнесе реч за дълга и отговорността, за това как сме били дали клетва да защитаваме Отечеството, а после сме я погазили заради своя егоизъм, вероломство и страхливост. Никога преди не бях чувала подобни гръмки слова. „Дълг“? „Отговорност“? Русия, моята Русия, представляваше чисто и просто един аполитичен безпорядък. Живеехме сред хаос и корупция и всичките ни усилия бяха насочени към това да изкараме деня. Даже армията отдавна бе престанала да бъде бастион на патриотизма и се беше превърнала в място, където можеш да получиш професия, храна и легло, а понякога — когато правителството все пак решаваше да плати на войниците си — и малко пари, които да изпратиш вкъщи. „Клетва да защитаваме Отечеството“? Моето поколение не познаваше такива думи. От време на време можеше да ги чуеш от ветераните от Великата отечествена война — от ония сломени, изкуфели старчета, които навремето обсаждаха Червения площад с изпокъсани съветски знамена в ръцете си и цели редички ордени и медали на реверите на избелелите им, проядени от молците военни униформи. Дългът към родината беше една нелепа шега. Но аз не се смеех. Знаех, че екзекуциите тепърва предстоят. Бяхме обкръжени от въоръжени мъже, постовите по вишките ни бяха взели на прицел и аз бях готова за най-лошото. Всички мускули в тялото ми се бяха стегнали в очакване на фаталния гърмеж. А после до ушите ми достигнаха ето тези думи: