С две думи, беше превърнал дома си в мокрия сън на всеки кандидат-сървайвър! Беше се запасил с такова количество изсушени храни, че можеше с години да храни до насита цяла армия, както и с практически неограничени водни запаси благодарение на инсталацията за превръщане на солената морска вода в сладка и годна за пиене. Естествено, имаше още ветрогенераторни турбини, слънчеви колектори, резервни генератори с огромни резервоари за гориво, разположени под земята в двора на къщата… Да не говорим за мерките за сигурност, предназначени да държат немъртвите на разстояние за вечни времена — високи непристъпни стени, сензори за движение и цял арсенал от оръжия… да, какви оръжия само! Домакинът ни действително бе подготвил изключително съвестно домашното си, но най-голямата му гордост се дължеше на обстоятелството, че беше осигурил едновременна транслация през интернет от всяка стая в къщата — при това двайсет и четири часа на денонощие, седем дни в седмицата! Това всъщност беше истинската причина да покани своите „най-близки“ и „най-добри“ приятели. Важната клечка искаше не само да преживее кризата, къпейки се в неописуем комфорт и разкош, но и да го покаже на целия свят. И искаше всички да разберат, че го е направил. Да демонстрира пред света високата си класа.
Не само че бе сложил уебкамера във всяка стая, но и в имението се бяха събрали всички медии, които обикновено висят край червения килим по време на връчването на Оскарите. Честно казано, до този момент изобщо не бях предполагал, че развлекателната журналистика е толкова голяма индустрия. Имаше десетки репортери от всички списания и телевизионни шоута. Въпросите им валяха неспирно: „Как се чувствате?“, „Какво според вас ще се случи?“ и дори — кълна се, че го чух: „С какво сте облечени днес?“ Най-абсурдният момент обаче според мен настъпи, докато стояхме в кухнята с част от персонала и другите телохранители и гледахме новините, в които показваха… познайте кого! Нас! Камерите в съседната стая снимаха разни „звезди“, които се бяха разплули на дивана и зяпаха друг новинарски канал. Предаваха пряко включване от Горен Ист Сайд в Ню Йорк — мъртъвците вървяха по Трето авеню, хората влизаха в ръкопашни схватки с тях, размахваха се чукове и тръби… Управителят на „Спортните стоки на Модел“ раздаваше бейзболни бухалки на всички желаещи и крещеше: „Удряйте ги по главите! Разбийте им черепите!“ Забелязах и някакъв дългокос младеж с ролери… Той носеше стик за хокей, към чиято долна част беше прикрепен голям месарски сатър. Движеше се поне с четирийсет и пет километра в час и при тази скорост спокойно можеше да сече глави от раз. Камерата виждаше всичко — по едно време от канализационната шахта точно пред него изскочи някаква разложена ръка и клетникът полетя във въздуха, премятайки се, след което рухна тежко по корем на земята. Онази твар тутакси го сграбчи за конската опашка и го завлече в шахтата… В същия миг уебкамерите в просторния хол показаха израженията на знаменитостите. Повечето ахнаха — кой чистосърдечно, кой престорено… Казах си, че повече уважавам онази разглезена мръсница, която нарече младежа „тъпанар“, отколкото онези, които лееха крокодилски сълзи. За разлика от тях, нейната реакция поне беше искрена. Помня, че в един момент се озовах до един момък от Русия, май Сергей се казваше… Доста мрачен индивид, с вечно тъжно изражение… Та от неговите разкази за детството, прекарано в родината му, се убедих, че не всички отходни ями на третия свят се намират в тропиците… Когато камерите запечатаха реакциите на красивите знаменитости в хола, той измърмори нещо на руски под носа си. Разбрах само една дума: „Романови“ и тъкмо щях да го попитам какво точно е искал да каже, когато се задейства алармената сигнализация. Нещо бе задействало прецизните сензори, които бяхме разположили около външната стена. Бяха достатъчно чувствителни, за да зафиксират присъствието дори само на едно зомби. И ето че сега пищяха като обезумели. Радиостанциите ни изпращяха:
— Контакт! Контакт! Югозападен ъгъл… мамка му, стотици са! Къщата бе дяволски голяма, ето защо успях да стигна до огневата си позиция едва след няколко минути. Не разбирах защо постовият беше толкова нервен. Добре де, ако ще и сто да са! Какво от това? За нищо на света няма да преодолеят стената. После го чух да крещи: