— Те бягат! О, майчице мила, колко са бързи!
Бързи зомбита? Изведнъж почувствах как стомахът ми се обръща. Ако могат да тичат, значи са способни да се катерят, а ако са способни да се катерят… току-виж са в състояние и да мислят. Вече и аз се уплаших. Помня как приятелите на големия шеф се юрнаха през глава към оръжейната, все едно бяха запасняци от осемдесетарски екшън. Междувременно аз се добрах до прозореца на стаята за гости на третия етаж, свалих предпазителя и махнах защитния калъф на оптическия мерник. Беше от най-модерните, с усилване на светлината и термален сензор. В интерес на истината нямах никаква полза от второто, понеже зомбитата не излъчват топлина. Ето защо, когато зърнах горещите, яркозелени силуети на неколкостотин бягащи фигури, гърлото ми пресъхна. Това не бяха живи мъртъвци.
— Ето я! — чух виковете им. — Къщата от новините!
Те носеха със себе си стълби, оръжия и… деца. Забелязах, че на гърбовете на някои висят тежки раници. Натрапниците бързо ги свалиха и ги наредиха в подножието на предните порти. На стоманените предни порти, които бяха в състояние да спрат хиляди немъртви. Няколко секунди по-късно взривът откъсна вратите от пантите им и ги запрати към къщата, сякаш бяха гигантските шурикени на демоничен нинджа.
— Огън! — изкрещя важната клечка по радиостанцията. — Избийте ги! Застреляйте ги! Унищожете ги! До крак!
„Нападателите“ — нека ги назовем така — щурмуваха къщата. На двора бяха паркирани десетки скъпи автомобили — спортни коли, джипове „Хамър“ и дори един чудовищен пикап, собственост на някаква звезда от НФЛ56. За броени минути всички лъскави возила се превърнаха в диви огнени кълба, част от които бяха подхвърлени нагоре от експлозиите, а други просто си пламтяха като факли на местата, където притежателите им ги бяха оставили. Въздухът се изпълни с гъстия, задушлив и мазен пушек на горящи автомобилни гуми. Пукотът на стрелбата доминираше над всички останали звуци. Може би трябва да отбележа, че престрелката не се водеше само от натрапниците и охранителите като мен; всеки от гостите, който не бе напълнил гащите от страх, или бе решил да се прави на герой, или не смееше да накърни безценната си репутация пред всички тия камери. Мнозина от знаменитостите пожелаха антуражът им да ги защитава. И някои се подчиниха — представете си как тия двайсетгодишни пикльовци, които никога не са хващали оръжие през живота си, се правеха на мъже и се мъчеха да стрелят по нападателите. Естествено, цялата тази работа не продължи дълго. Някои от слугите ненадейно се прехвърлиха на страната на щурмуващите. Видях как една фризьорка с ярко афиширана лесбийска ориентация заби в устата на кинозвездата, за която работеше, нож за рязане на писма… А най-забавното беше, че господин „Направи го!“ се сборичка с мазния урод от шоуто за търсене на таланти, опитвайки се да изтръгне една граната от ръцете му, и в крайна сметка тя се взриви между двамата.
С една дума, страшна лудница настана, точно както си представят края на света. Част от къщата гореше, всичко бе оплискано с кръв, по разкошните килими се търкаляха трупове, навред се валяха късове човешка плът… По едно време се натъкнах на плъхоподобното псе на една от курвите — явно и двамата се бяхме устремили към задния вход. То се вторачи в мене, а аз — в него. Навярно ако кучето можеше да говори, диалогът ни щеше да звучи като нещо от сорта:
— Кой е твоят господар?
— А твоят?
— Абе… да вървят на майната си!
Изглежда, на същото мнение бяха и мнозина от наемниците; между другото, точно поради тази причина и аз се въздържах от стрелба в онази нощ. Бяха ни платили, за да защитаваме богаташите от зомбитата, а не от нещастниците, които просто търсеха къде да се скрият. До слуха ми достигнаха виковете, които надаваха, докато нахлуваха през парадния вход на къщата. Обаче те не гласяха: „Да плячкосаме пиячката!“ или „Къде са курвите?“, а „Угасете огъня!“ и „Отведете жените и децата на горния етаж!“
Докато бързах към плажа, по някое време задминах господин Политически комедиант. Той и онази гъска — блондинката с преждевременно състарена кожа, която би трябвало да му е яростен политически противник, — тичаха натам с все сила, сякаш утрешният ден изобщо нямаше да настъпи. А може и така да беше. Щом се добрах до брега, намерих една дъска за сърфинг (сигурно струваше повече от къщата, в която бях прекарал детството си) и загребах енергично към светлините на хоризонта. Тази нощ много лодки бяха спуснати на вода. Надявах се, че все някой ще ме закара до пристанището на Ню Йорк, съблазнен от диамантените обици, които възнамерявах да му предложа.