(Огромният ми събеседник довършва рома си и дава знак на келнера за още.)
Понякога се питам защо просто не си затвориха устата, а? Нямам предвид само моя шеф; говоря за всички тия разглезени паразити… Разполагаха с всички възможности да се предпазят от надвисналата беда… Защо, мамка му, не се възползваха от тях? Съвсем спокойно можеха да отпрашат я за Арктика, я за Гренландия, или да останат тук, но без да дразнят тъй нагло по-бедните слоеве на обществото… А може би просто не бяха в състояние да го сторят. Защото точно това ги правеше онези, които бяха. Но как, по дяволите, точно аз бих могъл да знам?
(Келнерът изпълнява поръчката му и Т. Шон Колинс му подхвърля сребърен южноафрикански ранд.)
Ако вие знаете отговора, дайте го на хората!
(На повърхността се виждат само комините и огромните, прецизно проектирани съоръжения за улавяне на въздушните течения, които без прекъсване подават свеж, макар и леден въздух към тристакилометровия лабиринт долу. Навремето в това чудо на инженерната мисъл, създадено от човешка ръка, са пребивавали около четвърт милион души; сега обаче броят на обитателите му е намалял драстично. Едни обслужват все още малкия, но непрекъснато нарастващ поток от туристи, а други се грижат за поддръжката на обекта и живеят с пенсията, отпускана от обновената програма за световното културно наследство ЮНЕСКО. Има и трети — такива като Ахмед Фарахнакян, бивш майор от военновъздушните сили на Корпуса на стражите на иранската революция, — които просто няма къде другаде да отидат.)
Индия и Пакистан. Досущ като Северна и Южна Корея или НАТО и страните от Варшавския договор. Ако се замислим за две държави, готови да използват ядрено оръжие една срещу друга, това определено щяха да са Индия и Пакистан. Обаче всички знаеха за това, всички го очакваха и точно поради тази причина атомният апокалипсис не се случи. Опасността беше толкова явна и толкова реалистична, че през годините бяха хвърлени огромни усилия най-страшното да бъде избегнато. Доколкото знам, между столиците на двете страни имаше гореща телефонна линия, посланиците си говореха на „ти“, а генералите, политиците и всички участници в процеса бяха така обучени, че да направят всичко възможно денят, от който всички се бояха, никога да не настъпи. И никой не можеше да си представи — включително и аз, — че събитията биха могли да се случат именно по начина, по който се случиха.
Инфекцията не ни нанесе такива поражения, каквито причини на редица други държави. Нашата територия е предимно планинска. Пътищата ни са лоши. Населението ни беше сравнително неголямо на фона на размерите на страната. Повечето от градовете ни лесно можеха да бъдат изолирани с помощта на военните. Разбирате защо държавните ни ръководители бяха настроени доста оптимистично, нали?
Истинският проблем беше в бежанците. От изток нахлуваха милиони бежанци — да, наистина милиони! Те прииждаха като река през провинция Белуджистан, внасяйки хаос и объркване във всичките ни планове. Заразиха цели области, а огромните тълпи заплашваха да залеят градовете ни. Граничните ни войски бяха безсилни да се справят с тази напаст и цели застави биваха погребвани под напора на немъртвите твари. Нямаше никакъв начин да затворим границата и в същото време да се справим със собствените си заразени.
Поискахме от пакистанците да вземат под контрол ситуацията на своята територия. Те ни увериха, че правят всичко, което е по силите им. Ала всички знаехме, че лъжат.
По-голямата част от бежанците идваха от Индия и само минаваха през Пакистан, водени от надеждата, че рано или късно ще открият безопасен пристан. И властите в Исламабад с радост ги пропускаха. Явно разсъждаваха по следния начин: по-добре да прехвърлиш проблема на съседа си, вместо сам да береш главоболия с него. Ако бяхме обединили усилията си, ако бяхме провели съвместна операция в някое подходящо за отбрана място… Знам, че плановете вече лежаха на масата на върховното командване. Най-малкото, в Пакистан имаше толкова много планини — Паб, Киртар, Централният Брахуйски хребет… Съществуваше съвсем реална възможност напливът от живи мъртъвци или бежанци — без значение от числеността им — да бъде спрян веднъж завинаги. Обаче планът ни бе отхвърлен. Някакво параноично военно аташе от посолството дори ни заяви съвсем директно, че присъствието на каквито и да било чужди войски на територията на Пакистан ще се разглежда като обявяване на война. Не знам дали предложението ни бе успяло да стигне до техния президент; нашите лидери никога не се обръщаха директно към него. Сега разбирате защо ви разказвах с такива подробности за Индия и Пакистан, нали? Нашите отношения изобщо не можеха да се сравнят с техните. Нямахме необходимия дипломатически механизъм. Доколкото ми е известно, онзи наплашен полковник докладвал на правителството си, че сме се опитвали да завладеем западните им провинции!