Какво можехме да направим? Какво друго ни оставаше? Всеки ден стотици хиляди хора пресичаха държавните ни граници, а от тях минимум десетки хиляди бяха заразени! Нямахме друг избор, освен да предприемем сериозни, решителни действия. Трябваше да се защитим!
Между нашите две страни има шосе. По вашите стандарти може би не е кой знае какво — малко тесничко си е и на някои места дори не е асфалтирано, — но имайте предвид, че това е главната южна артерия в района на Белуджистан. Ако се прекъсне само на едно място — примерно край моста над река Кеч, — потокът от бежанци тутакси ще намалее с шейсет процента. Лично се нагърбих с изпълнението на мисията; излетяхме посред нощ, ескортирани от няколко изтребителя. Светлините от автомобилните фарове се виждаха от няколко километра — дълга, тъничка бледа диря, проточила се в мрака. Можех да различа дори пламъчетата от изстрелите. Да, там действително имаше много заразени. Прицелих се в централната опора на моста, защото нейното възстановяване щеше да е най-трудно. Бомбите се отделиха чисто, без никакви проблеми. Замислих се, че всъщност използвахме американски самолет (F-4 „Фантом“), останал от времената, в които бяхме съюзници, за да унищожим построен от американците мост. Явно върховното командване не бе лишено от чувство за ирония. Лично на мен ми беше все едно. Веднага щом почувствах как фантомът олеква, увеличих скоростта и зачаках доклада за успешното протичане на операцията от наблюдаващия самолет, молейки се пакистанците да не пристъпят към светкавично отмъщение за действията ни.
Естествено, Аллах не чу молитвите ми. Само три часа по-късно гарнизонът в Кила Сафед подложи на масиран обстрел граничната ни застава и изби до крак войниците, които служеха там. Сега например знам със сигурност, че нашият президент и Аятолахът искаха да избегнат задълбочаването на конфликта. Ние получихме своето, а те отмъстиха. Зъб за зъб и точка по въпроса. Но кой да го съобщи на другата страна? Пакистанското посолство в Техеран бе унищожило всичките си шифровъчни апарати, кодове и радиостанции. А онзи кучи син — параноичният полковник — предпочете да се застреля, но да не издаде „държавните тайни“. Не разполагахме нито с директни, нито с дипломатически канали. Никой не знаеше как да се свържем с пакистанското ръководство. Даже нямахме представа дали такова нещо изобщо съществува. Задаваше се чутовна бъркотия, която ескалира в сляп гняв, а гневът се насочи към съседите ни. Погранични сблъсъци, въздушни удари… Събитията се развиха с такава бързина — в рамките само на три дни традиционна война, — че нито една от страните нямаше пред себе си ясна цел. Единствено паническа, безумна ярост.
(Събеседникът ми вдига рамене.)
Създадохме чудовище. Ядрено изчадие, което нито една от замесените в конфликта страни не бе в състояние да овладее… Техеран, Исламабад, Ком, Лахор, Бандар Абас, Ормаса, Имам Хомейни, Фейсалабад… Никой не знае колко души са загинали от ядрените взривове и колко още ще умрат, когато радиационните облаци започнат да се реят над нашите страни, над Индия, Югоизточна Азия, Тихия океан, Америка…
Никой не очакваше, че нещо подобно ще се случи. Най-малкото, не и между нашите мюсюлмански държави. За Бога, та нали именно те ни помогнаха да създадем атомната си програма от нулата! Те ни доставяха материали и технологии, встъпваха в качеството си на посредници между нас, Южна Корея и ония ренегати от Русия… Без нашите мюсюлмански братя ние едва ли щяхме да станем атомна сила. Никой не го очакваше, ала и никой не очакваше, че мъртвите ще започнат да възкръсват, не съм ли прав? Само един можеше да го предвиди, но аз вече не вярвам в него.
(Влакът ми закъснява. Проверяваха западния подемен мост. Съдейки по всичко обаче, Тод Уайнио не се сърди, задето му се е наложило да ме чака на перона. Стискаме си ръцете под големия стенопис, изобразяващ Победата. Най-лесно разпознаваемият американски символ в Z-тата световна война. Доколкото ми е известно, правен е по фотография — отряд войници стоят на брега на река Хъдзън от страната на Ню Джърси, обърнати с гръб към нас, и гледат как слънцето изгрява над Манхатън. Събеседникът ми изглежда дребничък и хилав на фона на исполинските им изображения. Подобно на повечето мъже от неговото поколение, и Тод Уайнио изглежда преждевременно остарял. Като гледаш закръгления му корем, оредяващите прошарени коси и трите дълбоки успоредни белега на дясната му буза, едва ли ще си кажеш, че животът на този бивш американски пехотинец е пред него. Разбираш го, когато узнаеш на колко години е всъщност.)