В този ден небето беше алено. Всичкият този дим и мръсотии, които изпълваха въздуха цяло лято, му бяха придали някакъв ярък кехлибарено-червен оттенък, сякаш гледаш на света през адски очила. Точно такъв беше Йонкърс — това малко, захлупено градче на север от Ню Йорк, — когато го видях за първи път. Едва ли някой беше чувал за него. Поне аз не бях чувал, де… А ето че сега е като Пърл Харбър… Всъщност не, понеже там все пак ставаше дума за внезапна атака. По-скоро нещо като Литъл Бигхорн, защото ние… общо взето… ние не, но ония тлъстаци от командването, те навярно знаеха — или поне би трябвало да знаят — какво точно става. Работата е там, че нямаше никаква внезапност, понеже войната — или извънредната ситуация, наречете я както искате… вече бе в разгара си. Бяха минали едва три месеца, откакто паниката бе сграбчила всеки от нас.
Помните какво беше, нали? Хората просто откачаха… ей така, изведнъж изперкваха. Барикадираха домовете си, крадяха храна и оръжия и стреляха по всяко нещо, което мърда. Сума ти народ си отиде по тоя начин — заради рамбовците, пожарите и автомобилните катастрофи… Целият този ураган от гадости, който сега наричаме „Голямата паника“, според мен погуби доста повече хора от Зак. Струва ми се, че разбирам защо властимащите са стигнали до извода, че една крупна военна акция може да изглежда като толкова добра идея. Искали са да покажат на хората, че още контролират ситуацията, и да ги успокоят малко, та да може да се заемат с основния проблем. Разбирам, че са имали нужда от мощен пропаганден ефект. И заради тоя пропаганден ефект аз се озовах в Йонкърс. Ако трябва да съм честен, поне стратезите в щаба си бяха свършили работата, защото самото място хич не беше лош избор за подобна операция. Част от града бе разположена в малка долина, а оттатък, зад хълмовете, течеше река Хъдзън. Магистралата покрай река Соу Мил пък минаваше точно през средата на основната ни защитна линия и бежанците, които се стичаха по пътя, водеха мъртъвците точно към нас. Откъдето и да го погледнеш, това си беше естествен капан… Така че — да, идеята да се проведе акцията именно там бе добра… Но това бе единствената добра идея, с която си имахме работа във въпросния ден.
(Тод се протяга и вади пакет „Q“ — американски цигари местно производство, наречени така58 заради тютюневото си съдържание, което е точно една четвърт.)
Защо не ни разположиха по покривите? Откриваха се възможности за чудесни позиции, понеже в градчето имаше търговски център, надземни паркинги на няколко етажа, няколко високи сгради с чудесни плоски покриви… Всички бойци можеха да бъдат събрани над супермаркета „А&П“ например… Долината щеше да се открие пред нас като на длан и в същото време щяхме да бъдем напълно защитени. Да не говорим за оная жилищна сграда на двайсет и кусур етажа… От всеки етаж се откриваше прекрасна гледка към магистралата. Съвсем спокойно можеше да сложат по един автоматчик на всеки прозорец, ама така и не го направиха…
Искате ли да ви кажа къде в крайна сметка ни туриха? Долу на земята. Натикаха една част от нас в окопи, а останалите заеха позиции зад чували с пясък… Да не пропусна да отбележа, че трябваше сами да изкопаем въпросните окопи… Представяте си колко време и сили изгубихме, докато подготвим стрелковите си позиции… Добро „прикритие и маскировка“ — това ни казаха. Прикритие и маскировка? И най-големият лаик ще ви каже, че „прикритието“ би трябвало да осигури физическа, конвенционална защита от огнестрелно оръжие, артилерия или въздушна атака. Това случайно да ви се връзва с врага, срещу който щяхме да се изправим? Нима Зак щеше да ни гърми с пушки или да ни бомбардира със самолети? И за какъв дявол се нуждаехме от шибана маскировка, при положение че същността на операцията се свеждаше до примамването на Зак към нас? Всичко беше с гъза напред, извинявам се за израза! Всичко! Сигурен съм, че онзи велик военачалник, който даваше заповедите, явно е бил един от последните генерали идиоти, прекарали сополивите си младежки години в колосални усилия да защитят Западна Германия от Иванушките. Сигурно целият му щаб се е състоял от такива като него — изнервени, тесногръди и озлобени от дългогодишните локални войни старчета. От всичките ни действия не просто лъхаше, ами направо си вонеше на статична отбрана от времената на Студената война. Знаехте ли например, че наредиха да се направят окопи дори за танковете? Сапьорите заложиха взрив и в крайна сметка успяха да осигурят въпросните окопи… на самия паркинг пред супермаркета!