Огънят отслабваше, а Зак не спираше да приижда… Страхът пропълзя сред редиците ни… Всички го усещаха. Чувстваше се навсякъде — в заповедите на командирите, в действията на хората наоколо… Един такъв тъничък гласец в главата ти, който не спираше да повтаря: „О, мамка му! О, мамка му!“
Ние бяхме последната защитна линия. Последната възможност за отбрана. Предполагаше се, че именно ние трябва да ликвидираме малцината късметлии сред зомбитата, които съумеят да се проврат невредими през няколкото зони за елиминация, подложени на съкрушителен артилерийски и ракетен обстрел. В началото си мислехме, че това е нищо работа; че само един на всеки трима ще стреля и че само един от всеки десет, които са стреляли, ще може да се похвали с поразена цел. Че зомбитата ще падат и ще умират от раните, получени по време на масираната бомбардировка.
Обаче истината се оказа съвсем друга. Ония се оказаха хиляди. Те буквално преливаха през огражденията на магистралата, изпълваха страничните улички между къщите и проникваха навсякъде… Бяха толкова много, че стенанията им огласяха всичко наоколо и дори ние ги чувахме прекрасно — въпреки шлемовете и тежката си екипировка.
Свалихме предпазителите, набелязахме целите си, прозвуча заповедта за стрелба… Аз имах лека картечница, с която трябваше да стрелям на кратки, контролирани откоси, по време на които имаш време, колкото да кажеш: „Пукни, копеле, пукни!“ За съжаление пораженията от първия залп бяха твърде ниско. Видях как изстрелите ми разпердушиниха гръдния кош на един Зак и той бе запратен назад, сгромолясвайки се върху асфалта. В следващия момент обаче съществото се надигна и си продължи напред, сякаш нищо не се беше случило… По дяволите, човече… Видиш ли някога подобно нещо… как се надигат след подобни рани… не се забравя просто!
(Цигарата догаря чак до филтъра и опарва пръстите му. Тод я пуска и машинално я смачква.)
Полагах всички усилия да контролирам две неща — стрелбата и сфинктера си. „Цели се в главата!“ — непрекъснато си повтарях. — „Дръж се, стискай зъби и се цели в главата.“ А леката ми картечница ми пригласяше: „Пукни, копеле, пукни!“
Можехме да ги спрем… трябваше да ги спрем… Понякога чувам въпросите им в главата си. „Какво толкова ви е необходимо? Един стрелец с добра пушка и толкоз. Да не говорим за професионални войници, специално обучени стрелци… как така живите мъртъвци успяха да се проврат?“ И досега продължават да ни засипват с подобни питания. Ту някой голям военен разбирач ще се обади, ту някой критик, ту някой доморасъл генерал Патън… Общото между всички „питащи“ е, че нито един от тях не беше там. Затова си мислят, че всичко е било толкова просто. Мислите ли, че след като по време на цялата ви военна кариера ви учат да се целите в торса и гърдите на противника, ей така набързо, за нула време, ще се превърнете в експерт по изстрели в главата? А знаете ли колко лесно е да презаредиш оръжието си, когато са те навлекли с тия подобни на усмирителни ризи екипи и имате на главата си задушаващ шлем? Сигурно си казвате, че на фона на чудесата на съвременната военна техника избиването на зомбита е като детска игра? Имайте предвид обаче следното — бяха минали едва три месеца от избухването на Голямата паника и всичко, което възприемахме за реалност, пред очите ни бе изяждано живо от твари, които не би трябвало да съществуват в природата… Е, не мислите ли, че при това положение си в доста трудничко, да не кажа невъзможно, да съхраниш както здравия си разум, така и достатъчно твърд показалец, способен да дръпне спусъка при необходимост? А?
(Той размахва въпросния показалец към мен.)
Е, ние пък успяхме да го сторим! Успяхме да свършим работата си и накарахме Зак да си плати за всеки шибан сантиметър! И ако разполагахме с повече хора и с повече амуниции… Както и ако ни бяха оставили просто да си свършим работата…
(При тези думи Тод прибира изпънатия си показалец и ръката му отново се свива в юмрук.)
Шибаният „Ленд Уориър“… Високотехнологичният, скъпоструващ, многопрофилен, мрежоцентриран и не знам си още какъв „Ленд Уориър“. И бездруго не ни харесваше онова, което се разкриваше пред очите ни, а и отгоре на всичко десетките датчици не спираха да ни показват колко голяма е мъртвешката орда в действителност! В момента виждахме хиляди, ала зад тях прииждаха милиони! Нали се сещате, че ставаше въпрос за голяма част от заразените в Ню Йорк! Това беше само главата на ужасно дългата немъртва змия, чиято опашка се извиваше някъде край шибания Таймс Скуеър! За какъв дявол ни трябваше да виждаме това? Защо ми трябваше да го знам? Онзи тъничък гласец в главата ми вече беше доста гръмогласен: „О, мамка му! О, МАМКА МУ!“ Ненадейно осъзнах, че не звучи само в главата ми. Беше се преселил в слушалките ми. Всеки път, когато някой глупак реагираше твърде прибързано и не съумееше да си държи езика зад зъбите, невероятният „Ленд Уориър“ се грижеше всички останали да го чуем. „Твърде много са!“ „Трябва да се омитаме оттук!“