Споменахте, че жената на инфектирания, заедно с други ренше, се изгубила в тълпата…
Винаги става така, дори и преди широкото разпространение на епидемията… Някой отсяда при роднини, друг при приятели… Голяма част от по-бедните пък се налага да отработят своя бао17 към местната китайска мафия. Повечето обаче буквално изчезват в търбуха на съответната страна.
Сред утайката на обществото, така ли?
Наричайте го както искате. Къде ще се скриеш по-добре, ако не сред онези членове на обществото, чието съществуване никой не иска да признае? А и как иначе да си обясним факта, че толкова много епидемии в страните от първия свят водят началото си именно от гетата?
Чувал съм, че мнозина шътоу съзнателно са разпространявали митове за чудодейни изцеления в други страни…
Да, имаше такива.
А вие?
(Пауза.)
Не.
(Отново пауза.)
Как се отрази случаят с рейс 575 върху прехвърлянето на бежанци по въздуха?
Затегнаха ограниченията, но само в някои държави. Онези шътоу, които се занимаваха с въздушния транспорт, се отличаваха не само с предпазливост, но и с находчивост. Обичаха да казват: „Във всяка богаташка къща има и вход за прислугата.“
Какво означава това?
Щом Западна Европа е засилила контрола и мерките за безопасност, значи ще минем през Източна. Ако не ни пускат в САЩ, ще се пробваме през Мексико. Заради затегнатия пропускателен режим богатите бели страни се чувстваха в по-голяма безопасност, но в действителност инфекцията вече бушуваше зад границите им. Не забравяйте обаче, че това не беше моята специалност! Аз се занимавах основно със сухопътния транспорт и страните от Средна Азия…
Там по-лесно ли беше да се отиде?
Там направо ни умоляваха да им дадем работа. Бяха преживели такъв икономически крах и чиновниците им бяха толкова изостанали и корумпирани, че често ни помагаха с изготвянето на документите срещу процент от хонорара. Те също си имаха местни шътоу, обаче не знам как им викаха на варварските си езици… Те например си сътрудничеха с нас и прехвърляха ренше през някогашните съветски републики в страни като Индия или Русия, дори Иран, макар че в интерес на истината аз никога не съм се интересувал от крайната цел на пътуванията… Работата ми свършваше на границата и толкова. Уреждах подпечатването на документите и регистрирането на колите, плащах на граничарите и си вземах моя дял.
Видяхте ли много заразени?
Не и в началото. Вирусът действаше твърде бързо. Това не са ви въздушните прехвърляния. На човек му трябваха седмици, докато пристигне в Кашъ, а както ми казаха, дори и при най-леките случаи на болните им оставаха не повече от няколко дни. Обикновено инфектираните клиенти се активизираха някъде по пътя, където биваха разпознавани и залавяни от местната полиция. По-късно обаче, когато броят на заразените нарасна и ченгетата вече не можеха да им насмогват, започнах да виждам доста инфектирани по работния си маршрут…
Те бяха ли опасни?
Рядко. Обикновено близките им ги държаха вързани и със запушени усти. Човек вижда как нещо мърда на задната седалка на колата, гърчи се безмълвно под куп дрехи или тежки одеяла… Друг път се чуваха удари с юмруци откъм багажниците или контейнерите с пробити в тях дупки за дишане, натоварени в минивановете. Дупки за дишане… бежанците си нямаха и представа какво всъщност се случва с любимите им хора.
А вие знаехте ли?
По това време — да. Обаче знаех и нещо друго — че няма никакъв, ама абсолютно никакъв смисъл да си давам зор да им обяснявам. Просто прибирах мангизите им и ги отпращах по пътя им. Имах късмет. Не съм се сблъсквал с проблемите, които имаха онези шътоу от морските превози примерно…
Там по-трудно ли беше?
Не само по-трудно, но и доста по-опасно! Колегите ми от крайбрежните провинции трябваше да вземат всички необходими мерки, за да попречат на болните да се освободят и да заразят всички на борда.