Какво точно правеха?
Чувал съм за най-различни „решения“. Понякога корабът акостира на някакъв пустеещ бряг — без значение дали принадлежи на страната, за която пътуват, — и „разтоварва“ инфектираните ренше на сушата. Друг път капитанът си избира удобен момент, когато наблизо няма други плавателни съдове, и изхвърля всички гърчещи се индивиди зад борда. Това обяснява множеството ранни случаи на безследно изчезнали плувци и гмуркачи, не мислите ли? А и се сещам, че хора по цял свят разправяха как ги виждали да излизат буквално от прибоя. Та поне на мен това ми беше спестено.
Обаче имах един подобен инцидент, който и ме накара да се откажа окончателно от бизнеса. Клиентът ми пристигна с един камион — стар, раздрънкан таралясник. От затворената каросерия се разнасяха стонове. Чувах как множество юмруци блъскат по алуминиевите стени… Таратайката така се клатеше, че имах чувството, че всеки момент ще се преобърне… В купето седеше един изключително богат инвестиционен банкер от Си’ан. Беше спечелил страшно много пари, изкупувайки необезпечени дългове по американски кредитни карти. Имаше достатъчно мангизи, за да плати тарифата за всички членове на многолюдното си семейство. Костюмът му „Армани“ беше намачкан и съдран. По бузите му се виждаха драскотини, а в очите му гореше онзи трескав огън, с който напоследък се сблъсквах все по-често… А в очите ма човека зад волана се четеше нещо съвсем различно (може би същото, което и в моите) — че парите вече не са това, което бяха, и скоро май няма да има кой знае каква полза от тях. Дадох ма шофьора една петдесетачка отгоре и му пожелах успех. Не можех да направя нищо повече.
Закъде пътуваше този камион?
Към Киргизстан.
(Тукашните манастири сякаш са врязани в стръмните, непристъпни скали. Човек съзерцава с благоговение постройките, кацнали върху високите, устремени към небето колони, и неусетно започва да си мисли как ръкотворното и неръкотворното се сливат в недостижима хармония. Някога, във времената на Османската империя, тези светилища са служили за убежище от турците, а после се превърнаха в не по-малко сигурни укрития от живите мъртъвци. Следвоенните стълбища, изградени главно от метал и дърво, са лесни за разглобяване, ако се наложи. Поставени са тук единствено заради растящия наплив от поклонници и туристи, понеже напоследък Метеора стана доста популярна както сред едните, така и сред другите. Някои търсят мъдрост и духовно просветление, а други — нищо друго, освен покой. Стенли Макдоналд принадлежи към последните. Ветеран и участник в почти всички кампании на територията на родната му Канада, той се сблъсква за първи път с живите мъртви по време на друга война — когато Трети батальон на канадския лек пехотен полк на принцеса Патриша взима участие в операция, насочена срещу наркотрафика в Киргизстан.)
Моля ви да не ни бъркате с американските отряди „Алфа“. Все пак говорим за нещо, случило се доста време преди появата им, преди „Голямата паника“, преди Израел да обяви самоизолацията си… дори преди първото мащабно разпространение на заразата в Кейптаун. Бяхме още в самото начало на епидемията, когато никой нищо не знаеше, а още по-малко пък — с какво ни предстои да се сблъскаме… Мисията ни беше абсолютно конвенционална — опиум и хашиш, най-предпочитаните от всички терористи по света експортни стоки. Друго и не бяхме срещали досега в тази камениста пустош. Наркотърговци, бандити и местни здравеняци. Това беше всичко, което очаквахме. Всичко, за което бяхме подготвени.
Лесно открихме входа на пещерата — просто следвахме кървавата диря, водеща от караваната. Веднага надушихме, че нещо не е наред. Нямаше никакви трупове. А по принцип враждуващите групировки винаги оставят обезобразените си жертви за назидание на конкуренцията. Кръвта наистина беше в изобилие — кръв и късчета кафява, разлагаща се плът, — ала единствените трупове в района бяха на товарните мулета. Забелязахме, че не са убили с куршуми; по всичко изглеждаше, че са си имали работа с дивите зверове. Коремите на нещастните добичета бяха разпорени и навсякъде по телата им се виждаха следи от ухапвания. Предположихме, че са станали плячка на дивите кучета; тези кръвожадни хищници сновяха из долините на големи глутници и бяха едри и свирепи като полярни вълци.
Обаче най-силно озадачени останахме от стоката, защото си лежеше най-спокойно в дисагите на мулетата или беше разпиляна по земята край мъртвите животни. Каквото и да се бе случило — война за територия, религиозен сблъсък или акция за отмъщение, — никой не би захвърлил ей така петдесет килограма първокачествен „Бед Браун“18, отлични автоматични оръжия или ценни трофеи като луксозни часовници, минидиск плейъри или джипиеси.
18
„Бед Браун“ — сленгово название на опиума, произвеждан в афганистанската провинция Бадахшан. — Б.а.