Михаил Колцов
За акробатите
Твърде приятно зрелище е, когато в цирка клоунът Виталий Лазаренко прескача наведнъж цели десет наредени един до друг коня.
Оркестърът спира марша и трепетно замира. Публиката престава да яде семки и също сладостно замира. Облечените с ливреи циркови служители — щалмайстерите, и те професионално замират на арената. Артистът също замира, засилва се малко, после — хоп нагоре, хоп, едно премятане във въздуха, хоп, едно меко приклякане на земята и — настъпва всеобщо ликуване. Музиката гърми туш, литаврите дрънчат като натрошени буркани, аплодисментите бушуват, щалмайстерите маршируват напред-назад, съпровождайки акробата, който е умилен от одобрението на зрителите.
Общо взето, всичко това е добре известно. Но в тия случаи нас ни занимава един съвсем страничен въпрос, останал и досега без отговор:
Какво мислят за всичко това конете?… Да, същите тези коне, които са привлечени да участвуват в странната, необяснима, загадъчна за тях операция.
Вероятно размишленията на конете относно този цирков номер са най-неопределени. Тъжни, чеховски размишления.
„Тъй — лениво и с безразличие си мислят конете, — пак стана десет и половина, сега пак като вчера ще ни изведат на арената. Ще ни построят във фронт — десет души коне един до друг. Защо пак тъкмо десет — никой не знае. Защо тоя странен човек с широките лилави панталони ще лети над нас и защо, щом прелети, нас веднага ни отвеждат в конюшнята? Какво значи всичко това, какъв му е смисълът и, главното, каква полза имаме от всичкото това нещо ние, конете, туй не е за нашия конски ум работа…“
Мислят ли конете точно така?
Не се знае.
Възможно е конете нищо да не мислят. Все пак това са коне… Но явления, подобни на току-що описаното при конете, се срещат понякога и в света на хората.
В Москва от ден на ден се разгръща все по-голямо строителство. Промишлено, комунално, жилищно. Центърът на града и особено покрайнините обрастват с нови многоетажни грамади. На пристигащите в Москва — и наши, и чужденци — шапките им падат пред съветските небостъргачи.
Главното управление на висшите учебни заведения е възложило на „Сталстрой“ да вдигне грамадно здание — общежитие за петнадесет хиляди студенти.
Сградата ще бъде нещо невероятно. Пък и предназначението й е твърде важно. Студентите означават кадри. Кадрите — промишленост. Промишлеността — петилетката. Петилетката — социализъм. Може ли човек да жали нещо за социализма? И строежът на студентското общежитие се снабдява с всички необходими материали на равна нога с най-важните промишлени строителни обекти.
За жалене — никой не е жалил материалите. Но напоследък взели да се споглеждат недоумяващо, взели да си шушукат:
— Абе какви са тия дяволски работи? Къде се дяна цялата сортова стомана? Къде отива, сякаш вдън земята потъва?
— Да, всъщност… Студентското общежитие гълта доста.
— Общежитието е важен обект. Но… нима го строят само от стомана?
— Трудно е да се каже. Не съвсем. Те и цимент взеха сто и единадесет хиляди варела. И греди прибират. Изобщо в нищо не си отказват.
— Затова пък не е сграда като сграда, а чудо на чудесата. Да гледаш, че да се ненагледаш. Има един прозорец на фасадата, дето — представяте ли си — не се разбира къде почва и къде свършва. Чудеса на архитектурата! Същинска революционна архитектурно-строителна храчка в лицето на отживелия стар свят!
Действително оригиналността на облика на новите студентски общежития не подлежи на никакво съмнение. Действително-прозорецът, който минава като непрекъсната лента през цялата фасада, поразява с архитектурната си смелост. Прозорецът разсича дългата външна стена от единия до другия край и цялата горна част на стената сякаш виси във въздуха. Архитектът, който е проектирал сградата, може да се каже, бе обърсал сопола на цялата история на архитектурата от Каин до наши дни.
Красивата революционна дързост на инженерите от „Сталстрой“ и особено свързаният с нея небивал преразход на остродефицитни строителни материали не можеше да не предизвика дълбок интерес у съответните органи.
Органите дойдоха, видяха как стоят нещата и от умиление им потекоха сълзи.
Че как да не се умилят? Инженер Валуев, строителят на студентския дом, наистина обърсал сопола на своите събратя архитекти—и живи, и вече покойници. Но за да го обърше, му е била нужна носна кърпа от стомана и бетон. С чудовищни размери и чудовищна стойност.
Външната стена не като че ли, а наистина виси във въздуха.
Поради това тя, външната стена, значи, естествено не може да носи никакъв товар, напротив, самата тя се крепи на вътрешните напречни стълбове чрез сложна система от двойно Т-образни железни греди.