Стефан Бонев
За автора и неговите музи
Искам първо да добиете представа за автора на този разказ. Той е започнал да оплешивява, направил е вече солидно шкембенце, гони четиридесетте и… Стига ви толкова. Оттук нататък си го доизмислете сами. Защото не искам някой ден, ако ме срещнете на улицата, да ме познаете и да си кажете, че ей тоя, дебелият, е писал еди-какво си.
Освен това този разказ ще бъде за автора, само че по времето, когато все още нямаше шкембе, а за сметка на това буйна коса покриваше главата му. Тогава той беше студент и живееше в самостоятелна стая на един тавански етаж. Повечето от вечерите той прекарваше сам със себе си и своите мечти. Седеше на перваза на малкия мансарден прозорец, гледаше звездите и мечтаеше. Мечтаеше да стане Автор. С голямо А. И тогава си беше автор, само че все още никой не го печаташе и затова не смееше да сложи голяма буква пред титлата си. Една от най-смелите му мечти беше не друго, а да издаде самостоятелна книга.
Един ден, както си мечтаеше, застанал на прозореца, усети, че в стаята има още някой. Дори го споходи странното чувство, че този някой току-що е влетял покрай него през отворения прозорец. Авторът се обърна рязко и се облещи. При него беше дошла муза. Истинска муза, като тия, дето ги описваха по книгите. Беше облечена в бяла дреха, нещо като роба, стигаща чак до глезените й. Правите й черни коси бяха разпуснати почти до кръста. Когато видя, че е забелязана, музата се усмихна толкова невинно и пленително, че авторът за малко не падна от перваза, където беше седнал.
— Искам да ви се извиня, че се наложи толкова време да ме чакате! — рече виновно музата — Знаете ли колко много автори са се навъдили. И всеки от тях чака муза. Ето, тази вечер вие сте десетият, когото посещавам. И не мога да ви отделя повече от половин час, в графика ми има още трима.
После музата заописва колко трудна е станала тяхната работа. Писачите станали невероятно много, а пък при музите започнали съкращения в щата, бюджетът не достигал. Били останали само две срарши и пет младши музи. Тя все още била от младшите, но очаквала в най-скоро време да я повишат в тяхната йерархия. Само дето оная, главната муза, хич не я обичала. Обаче нея кой ще я пита! Тя, хабилитационната комисия, била спускана отгоре, така че от главната нищо не зависело. И остави другото, ами от ТРЗ им съкратили норматива за престой при даден автор. А пък аз, кажете ми, моля ви се, как да вдъхновя един автор за някакви си двайсет, двайсет и пет минути. Ами че това време не стига дори да се преодолее шокът на тези, при които долитам за първи път.
И действително авторът само се блещеше с отворена уста, гледаше, слушаше и не му се вярваше.
— Хайде, времето напредна! — погледна към часовника музата. — Сядайте и пишете. По-бързо де! Къде ви е пишещата машина? Каква бракма! Такива при нас направо ги бракуваме. Надявам се, че пишете бързо. Ще ви диктувам. Така… Пишете заглавие…
Музата издиктува набързо едно късо разказче, погледна доволно листата и поправи с червен молив няколко правописни грешки. После го целуна по бузата и отлетя през прозореца, поглеждайки в последния момент часовника на масата.
Оттогава музата започна да навестява от време на време автора. Диктуваше му нещо, преглеждаше го и отлиташе при други клиенти. А авторът се влюби в своята муза. Прощаваше закъсненията, бързането и нервността й. Впрочем както по-късно разбра, всички автори в един определен момент хлътвали по музите си, но това било любов-чисто платоническа, и в нея нямало нищо лошо.
Понякога авторът се опитваше да пише нещо и сам, но обикновено се получаваше рядка боза, казано на авторски жаргон.Докато разказите, продиктувани от музата, почти без никакви редакции бяха публикувани в най-реномираните издания. И той вече наистина се чувстваше като Автор.
Веднъж тя дойде при него, но се застоя повече от друг път. Беше някак си отнесена. Диктуваше му по два-три реда и се замисляше за нещо. Налагаше се дори Авторът да я подтиква, защото времето напредваше. Когато приключиха, музата седна на един стол и се отпусна уморено.
— Това е последният път, когато идвам при теб — каза тя с отчаян тон. — Съкращават ме. Това може да бъде работа само на Главната! Не знам къде ще си търся работа. Ако имаш нещо предвид?
Авторът се замисли за миг, после й каза да почака и хукна да търси телефон. Вече си беше създал доста връзки по редакциите. След малко се върна и й съобщи, че може да започне работа в едно издание, за което доста хора си точели зъбите. Музата видимо се зарадва, но пак си остана малко тъжна.
— Имам и друг проблем — най-после каза тя. — Като ме изхвърлят от работа, ми вземат и ведомственото жилище. Не можеш ли да ме настаниш временно в твоята стая. Не смея да питам другите автори. Повечето от тях са женени, пък останалите толкова са се възгордели, че…