Авторът нямаше нищо против. Предостави й цялото си легло, а той се настани с едно одеяло и възглавница на пода. Авторът си помисли в този момент, че по-голямо щастие не би могъл да поиска от живота. Кой друг творец можеше да се похвали, че е спал с музата си. Незабравима нощ…
Минаха дни, месеци… Авторът и Ния, така се казваше музата, сключиха граждански брак, получиха панелна гарсониера в един от крайните квартали и дотук всичко беше добре. Само дето музата вече не беше муза, а редактор в едно младежко списание. И вече не можеше да го вдъхновява, можеше само да редактира старите разкази на Автора. Впрочем той насъбра всички свои творения и набързо издаде първата си книга, после втора, трета… Но това не го топлеше особено. Искаше му се Ния отново да му диктува своите шедьоври. На всичко отгоре един ден бившата муза го зарадва, че е бременна. И авторът се чудеше да се радва ли, или да плаче. Тя също. И двамата искаха да станат още по-известни и популярни в своите среди. Той желаеше поне да поддържа голямото"А" пред титлата си, а тя да стане Редактор, и то не какъв да е, а Главен. И изведнъж детето… От приятели и познати знаеха, че дойде ли бебето, край на всякаква кариера. Двамата сериозно обсъдиха въпроса, поскараха се няколко пъти и още толкова пъти се сдобряваха, докато накрая решиха да го оставят. Все щяха да намерят начин да го гледат и да си правят кариерата едновременно. Нали все пак имаше баби и дядовци.
Денят, в който бебето огласи гарсониерата им със своя несекващ рев, беше също така особен за младото семейство. Хем се радваха на своята рожба, хем виждаха края на издигането си. През първата нощ, когато най-после малката Рая заспа, Авторът и Ния не мигнаха. Вече предугаждаха как имената им се смаляват, смаляват…
Детето отрасна ту при едната баба, ту при другата. През това време семейството поддържаше добра творческа форма, понаписваха по нещо ново, което най-често посвещаваха на Рая. Авторът прописа детски приказки, защото се търсеха повече, а и се плащаха по-добре. Покрай детето разходите им се бяха увеличили доста. Приказките на Автора не бяха нещо кой знае какво, но ги публикуваха преди всичко заради известното му име и титлата, която все още беше с главна буква. Ния от време на време си спомняше, че е била муза, и се опитваше да вдъхнови Автора, но нищо не се получаваше. Нещата ставаха още по-лоши, отколкото когато ги пишеше сам.
Авторът вече беше започнал да дебелее, да оплешивява, сложи очила и понякога се питаше защо изобщо се е захванал с писането. Имаше ли смисъл да продължава да смуче сюжетите от пръстите си.
Рая тръгна на училище, започна да става самостоятелна. През свободното си време повече се застояваше при бабите си. Дори вече не й се прибираше вкъщи. Там заварваше намръщените си родители, седнали над пишещите си машини в задимената кухня, пълна с немити съдове. Най-много да я питаха как е минало в училище и колко са и писали по математика. Сякаш само математиката съществуваше на този свят. После дори не я слушаха какво им разказва. Само кимаха с глави и се усмихваха пресилено и инстинктивно. Накрая подписваха механично бележника й, без да запомнят какви оценки има в него.
Един ден, скоро след като завърши осми клас, Рая изчезна. Впрочем точният ден на изчезването не беше установен. Просто родителите й си спомняха, че няколко дни поред не са разписвали бележника, но колко точно… Дълго я търсиха, обикаляха къде ли не, но никакъв резултат. В полицията само вдигаха рамене и обещаваха да я открият на всяка цена.
Така минаха три години. Вече се бяха примирили. Авторът и Ния не можеха да свикнат с мисълта, че те са виновни за нейното изчезване. Ако я бяха контролирали, ако и бяха обръщали повече внимание, тя със сигурност щеше да е сега при тях. Авторът започна да пише все по-тъжни и по-тъжни неща, които дори заради името му не искаха да отпечатват. Ния ги редактираше със сълзи на очи.
Докато един летен ден, както си пишеха и редактираха, нещо влетя в стаята през широко отворения прозорец. Беше муза. И то не коя да е, а тяхната Рая. Беше красива като майка си на времето, носеше дълга бяла роба и се усмихваше щастливо.
— Майко, татко! — опита се да прегърне двамата наведнъж дъщеря им. — Разбрах, че за да мога да контактувам с вас, а и вие да имате полза от мен, трябва да стана муза, каквато е била мама. Изкарах тригодишния курс и ето ме…
Авторът плачеше, но от щастие ли, от мъка ли, и той не знаеше. А Ния само клатеше глава и повтаряше името на дъщеря си. Очите й отдавна бяха пресъхнали.