Ангел Тодоров
За автора на романа „Сърце“
Едмондо де Амичис е един от най-видните писатели не само в италианската, а и в световната литература. Роден в Онелия в 1846 година, той участвува като двадесетгодишен младеж в освободителната война на италианския народ против австрийското иго. Наскоро след това (в 1868 година) излиза сборникът му „Военен живот“ — разкази, в които предава впечатленията си от войната. Амичис работи в продължение на години едновременно като журналист и писател и издава редица книги: „Новели“ (1872 г.), „Спомени от 1870–71 година“ (1872 г.), пътеписни очерци за Испания (1872 г.), Холандия (1874 г.), Мароко (1876 г.), Цариград (1878–79 г.) и други. Скоро той заменя журналистическата професия с професионално писателство и установил постоянното си местожителство в град Торино работи упорито над нови свои произведения. Най-голям успех има книгата му „Сърце“ („Дневникът на един ученик“, 1886 г.). Тя донася световна слава на своя автор, тъй като скоро се превежда на много езици и има хиляди читатели във всички части на света. Амичис не се задоволява само с пряката си писателска дейност. Той се вълнува от въпросите на народния живот и вижда, че страданията на народа не са случайни, а се дължат на обществената система — на капитализма. В началото на 1890-те години световноизвестният писател за голям ужас на господствуващите класи се присъединява към социалистическото движение, става член на социалистическата партия. С голям жар той се отдава цял на пропагандата на социалистически идеи посещава различни градове, държи беседи и речи на многолюдни събрания, а също често пише статии в италианския прогресивен печат. Буржоазната преса, която по-рано е изтъквала произведенията му, сипе против него клевети, стреми да се подрони литературния му престиж, но напразно: читателите и обаянието на писателя-социалист растат, той става все по-популярен. Когато през 1905 година става първата руска революция, Амичис я поздравява с високия си глас на народен трибун. До самата си смърт (1908 година) той е в първите редици на прогресивното човечество.
Българските социалисти (чиято партия по-късно се превръща в комунистическа) още през 90-те години в своята пропагандна дейност си служат с произведенията на Едмондо де Амичис. През 1894 година издават (в Севлиево) неговата брошура „По социалния въпрос“, представляваща речта му пред студентско събрание в Торино. „Той е едно от най-големите светила на съвременната литература“, четем в предговора на българския превод на тая брошура. „Според него — пише анонимният автор на тоя предговор за Амичис, — днешният ред на работите е несправедлив, осъдителен и за нетърпение вече.“ Самият Амичис в тая своя реч заклеймява буржоазния обществен строй с неговите „учреждения“, „по силата на които на единия полюс на обществото се трупат богатствата, а на другия бедността и невежеството, по силата на които благодетелните средства и плодове на цивилизацията и науката служат за в полза на една едничка класа“. „Има ли едно средство — пита писателят, — с помощта на което да се премахнат тези злини. На този въпрос социализмът отговаря — да!“
На основните обществени проблеми Едмондо де Амичис се спира не само в своите публицистични творби. С тия проблема е проникнато цялото му творчество и затова то е така жизнено и дълбоко. „Учителка на работниците“ — така се казва една от неговите многобройни повести — жанр, на който той е един от първомайсторите (макар че в западните езици не съществува дума, отговаряща на нашето и руско понятие за повестта, и произведенията от тоя жанр се назовават разкази или новели, но от разказите и новелите — което е едно и също — повестите се различават както по своя голям обем, така и по това, че авторът в тях не се спира на отделна случка като в разказа, а проследява по-цялостно една или повече човешки съдби). Една девойка, току-що завършила гимназия, е назначена за учителка в училище във фабричен квартал; израснала в интелигентско семейство, тя и в дома си, и в училището всичко е виждала в розови краски. Сега изведнъж се оказва сред тежкия живот на работниците; тя вижда недохранените и окъсани деца, а когато едно от тях се разболява, тя като негова учителка посещава семейството му и е поразена от страшната мизерия на работническата класа. „Ето какъв бил животът! — мисли с ужас тя. — А може ли, а трябва ли да бъде такъв?“ Повестта не е външно-декларативна, „пропагандна“ — писателят разгръща пред нас събуждането на едно съзнание, очертава редица характери, въвежда ни в непосредствената действителност. И затова е убедителен. Идейността на творбата иде от нейното естетическо въздействие.