Силно естетическо и затова и обществено въздействие има и повестта на Амичис „Кармела“. Тя е социална и едновременно дълбоко психологична.
Голяма част от произведенията на Амичис са написани специално за деца и юноши. Такъв е неговият разказ „От Апенините до Андите“ (той е включен в „Сърце“, но поради големия си размер е издаден от автора и като отделна творба). В тази наистина приключенска и същевременно много правдива история за пътуването на малкия генуезец Марко, за лутането му в различни американски градове, додето най-после намира майка си, писателят е нарисувал своя любим тип на храбър юноша, самоотвержен и упорит. Такива характери той очертава и в други творби, които се ползуват с огромна популярност сред хиляди млади читатели в целия свят.
Най-голямата си сила на писател-реалист Едмондо де Амичис е проявил в своя роман „Сърце“ („Дневникът на един ученик“). Изумителна е творческата сила на писателя, който е успял под формата на дневник на един ученик да разгърне пред читателя огромно богатство от случки, характери, преживявания. Всичко, което се разказва в книгата, става само в продължение на една година, с основна жизнена атмосфера — един клас в италианско училище, — но ние опознаваме чрез книгата като че ли целия тогавашен италиански живот: покрай учениците виждаме техните родители, покрай училището — семейства, работници, изпълнените с народ улици. Енрико, героят на книгата, ни представя своите другарчета, и то не в общи описания, а чрез случки, в които те се проявяват. Пред нас оживяват Гарофи, който намира в себе си смелост пред една разярена тълпа да признае, че по невнимание е ударил с вледенена снежна топка случаен минувач и с това признание спасява свои другарчета, Кроси, син на перачка, който въпреки лошите условия учи редовно уроците си, Корети, син на портиерско семейство, който работи и учи, и Старди, и Дероси, и Вотини, и толкова други ученици. Всеки от тях е ясно индивидуализиран, представен със своите особености в своята среда. Ние виждаме децата на народа, които благодарение на добри, самоотвержени учители се насочват с любов към овладяване на знанията и същевременно към каляване на характерите си, така че да бъдат честни и добри италианци, хора с великодушни и самоотвержени сърца. В тях се развива силно чувство на любов към отечеството: това става във времето, когато Италия току-що се е освободила от чуждоземно иго и в народа са живи борческите традиции на освободителното движение (в годината, за която се говори в книгата, умира вождът на италианското националноосвободително движение — Гарибалди). Слабост в книгата е това, че Амичис не разграничава тоя истински народен патриотизъм от използуването вече в онова време от италианската буржоазия на това патриотично чувство за нейните класови цели, известно място в книгата му имат и консервативни преживелици като религията, както и разбирането, че на народа може да се служи чрез простото състрадание, чрез подпомагането в рамките на буржоазното общество… Но за сметка на тия отделни слаби страни — плод на времето, в което е писана книгата (преди повече от осемдесет години) — колко правдиви и за днешно време чувства и мисли и главното — каква ярка картина на живота! Тая картина буди в сърцето и на днешния читател любов към благородните усилия на учителите да ги възпитат и просветят, жив интерес към проявите на храброст и дори себепожертвователност, когато е нужно. Участието на деца и юноши в помощ на войниците, които се бият за родината (особено във вмъкнатите разкази), учи младите читатели на любов към армията — тогава, когато тя е армия народна, каквато е била под знамето на Гарибалди в Италия и каквато е днес, в страните на социализма. Но Амичис възпитава и всажда у своите читатели и любов към цялото човечество, към децата от всички страни: да си спомним оня вълнуващ откъс в книгата, озаглавен „Училището“, в който майката на Енрико в свое писмо до него му говори „за безбройните деца, които в същия час отиват на училище във всички страни“…
„Дневникът“ е написан с голямо художествено майсторство. След всяка дата, отбелязана в него, следва истински увлекателен разказ — а „месечните разкази“ още повече разнообразяват книгата, като отправят читателя към интересни и живо предадени събития — винаги с деца и юноши герои. Чужд на всякаква изкуственост, писателят ни говори с естествен, ясен език, разказва за всичко просто и сърдечно: нито в един момент у нас не настъпва съмнение, че това, което разказва в своя дневник един ученик, е „писателски разказ“ — и стилът, и съдържанието отговарят напълно на възрастта и преживяванията на героя. Затова тая книга е така популярна, така жадно търсена от връстниците на тоя герой, пък и от възрастните читатели.