Този срам на човека пред Бога, че не се е показал на висотата на самия себе си и на дадените му сили, макар да е бил способен да го стори, винаги укрепва — ако срамът е действително искрен — волята на човека да предотврати всеки нов неуспех, а това само по себе си е вече крачка напред, защото го подтиква да търси всякакви пътища и начини, които биха му помогнали да се отърси в бъдеще от леността на сърцето, липсата на задръжки и похотливостта. Срамът в това му проявление е най-могъщото средство за пробуждане от един живот, живян досега като насън! Той спомага да бъдат изтръгнати от съня и призовани към будна дейност всички налични сили за душевно обновление.
Пробуждащите се за себе си в такъв душевен свян пред Бога се отказват за вечни векове от посоката на отдалечаване от Бога, следвана от всичките им земни устремления, обръщайки се занапред към действителния Бог. За тяхБог не е вече предмет на вярване, в който може да се „вярва“, но който може и да се „отрича“, а се превръща в преживян факт: — в неуязвима, безусловно сигурна, съществуваща сама по себе си „даденост“! Стигне ли човек веднъж дотам, той вече е завинаги предпазен от възможността да се усъмни отново в „съществуването“ на Бога — тоест в субстанциалното духовно „Битие " Божие, — тъй като е преживял будно и трезво в себе си тъкмо това „Битие“! —
За него вече е станало завинаги невъзможно да се смята за „безбожник“, но го е напуснал и всеки „страх“ от Бога, понеже безпогрешно е разбрал, че в Бога няма нищо, от което земният човек би могъл да се страхува!
Ала нерядко зад уж изпитвания „страх от Бога“, ценен толкова високо по силата на въз-
приетите в някои кръгове условности, не се крие нищо друго освен обикновен страх от живота, който за наплашения изглежда обясним единствено като „страх от Бога“.
Естествено такъв човек съвсем не е готов да почувствува в душата си някакъв свян пред Бога; неговата „богобоязливост“ е предизвикана от наплашена омраза към предполаганата от него — къде с вяра, къде със суеверие — духовна инстанция, от чиято реакция спрямо неговите мисли, думи или дела той с опасения очаква да понесе преднамерено причинен с възпитателна цел ущърб, накърняващ чувството му на доволство от живота. „Богът“, приет като „предмет на вярване“ от такъв един човек, станал „богобоязлив“ просто поради измъчващия го страх от живота, е само препятствие по неговия път — при това толкова по-трудно преодолимо, колкото по-твърдо вярва в този „Бог“. — Последното нещо, което би хрумнало на изтерзания от страховете си клетник, е да се отнесе критично към собственото си поведение. Как тогава би стигнал той дотам, че да изпита срам от Бога? — Въобразил си един ден, че е „скъсал“ с Бога, човекът, успял да си внуши, че всичките му действия зависят само от собствените му прищевки, изобщо не подозира, че е заплатил страшна цена, за да се откупи от този страх от живота, наричан някога от него с името „Бог“!
«ЩО Е ИСТИНА?»
МАКАР и безброй пъти цитирани, рядко думите на обзетия от пренебрежителен скептицизъм и вяло безразличие римски управител на Йерусалим са били тълкувани в онзи чисто презрителен и високомерен смисъл, в който е било неизбежно и единствено възможно да ги разбере светът по времето на Евангелието от Йоана. Там те са приведени като отговор, даден от прокуратора на заявлението на изправения пред него обвиняем, че е дошъл в земния свят, за да сви-детелствува за истината, и че носещите истината в себе си непременно ще го разберат! За Пилат, като човек на античната култура, решението на беззащитния подсъдим — у когото той впрочем не виждал „никаква вина“ — да се позове единствено на това, че носел със себе си „ истината ", изглеждало направо смешно и можело да се обясни само с неговата ограниченост! — Нима римските и гръцките философи не привеждали предостатъчно противоречиви аргументи по въпроса за крайната „истина“, та да си позволи този нещастен, изложен на смъртна
опасност, скитащ проповедник да призовава сега на помощ „ истината 7 — Колко безобидно всъщност трябва да е неговото учение, така несъразмерно надценявано от изпълненото с фанатична нетърпимост юдейс-ко духовенство, щом този клет чудак не е наясно, че и най-обиграната философска проницателност се оказва безсилна пред въпроса, що е неопровержимо сигурна, безусловна „истина“!? —
Ето как приблизително са изглеждали аргументите, довели до подхвърления с вдигане на раменете и не очакващ отговор въпрос, който — вложен в устата на един отделен човек — разкрива тъй лаконично и недвусмислено циничния скептицизъм на цяла епоха, поставяща под съмнение всяка възможност за познание!