Не е необходимо да търсим дълго, за да срещнем и в наши дни съвсем същия вял и примирен отказ от всяка сигурност по отношение на Вечното, Душевното и Божественото, както и да се сблъскаме — при това не много далеч от кръговете на истинската ре-
лигиозност — с разпространения и в късната Римска империя „жаргон“ да се говори без-церемонно за Бога и Божественото там, къ-дето някои си въобразяват, че отдавна са „надраснали“ смисъла, вложен в профанираните думи.
Не е нужна особена проницателност, за да се разбере, че хората, изпаднали в такава душевна нищета, са могли да стигнат до подобна дегенерация само поради неописуемата атрофия на своята чувствителност. — И днес, и в миналото, и всякога! —
Какво патологично душевно безсилие!
Нсспособността на болния да осъзнае болестното си състояние само ускорява развитието на болестта!
Който е разбрал веднъж колко е болен и къде е огнището на болестта му, той е вече на път да оздравее, стига физиката му да се поддава на изцеление и да се използват подходящи средства за подобряване на състоянието му. В областта на невидимия ссихи-чески организъм нещата стоят точно така, както и в жизнената сфера на физическото т^ло, способно да възприема единствено чрез сетивата!
Наистина възстановяването и укрепването на закърнялата чувствителност на душата не се постига така лесно, както преодоляването на един лек, предизвикан от известно претоварване пристъп на телесна слабост, но в много от случаите то е напълно възможно, докато човек все още разполага с резо-нансните сили на земното си тяло като целебен фактор, стига да иска действително и с пълно упование оздравяването на органите на своята душевна чувствителност, — така, както страдащият от заболяване на физическото земно тяло трябва да носи в себе си волята да оздравее, за да може — ако са налице необходимите органични предпоставки — да постигне изцеление! Но доколкото в духовната сфера на душата отпадат безброй пречки, често пъти спъващи истинското излекуване в областта на физическата телес-ност, то и възможностите за ненадейно из-деление са несравнимо по-големи тук.
Разбира се, не е достатъчно да медитираме върху „доказателствата за съществуването на Бога ", широко разпространени и смятани за „неопровержими“ в религиозните кръгове, или да се опитваме по някакъв друг начин да уловим Бог в мрежите па мисълта! Това, което е необходимо, е да почувствуваме дълбоко в себе си самата Действителност! А не просто да се радваме на резултатите от мисловни спекулации!
За да може атрофираната чувствителност на душата да укрепне дотолкова, че земният човек да осъзнае Бога вътре в себе си, у него трябва да се пробуди свободната и изпълнена с радостно упование готовност да възприеме в себе си Бога.
Тази готовност не се нуждае от изповядването на една или друга вяра, ннто от раз-съдъчно конструирани или родени от преднамерена екзалтация представи, а се свежда само до волята да възприемем „първоп-
ричината" на собственото си наджвотин-ско съзнание, както в самото него, така и в съзнанието на земното животно, без да намесваме каквито и да било лични мнения. Тук всъщност се изисква нещо съвършено просто, но то същевременно означава и пълен отказ от земночовешката склонност да се усложнява простото!
Всичко, което ние, Светещите в Прасвет-лината, можем да кажем за Бога из устата на онзи, който е богоосъзнат в самите нас, има за цел не да създава „представи“, а да опише с думи Действителността. Ала при подобно описание всяка дума от всеки един език на тази земя се оказва неизбежно непригодна. Тя може да послужи само за указване на посоката — може да покаже как и къде да се стигне до най-високата от всички духовни цели, — но е безсилна да превърне самата цел в предмет на описанието.
Така например съвсем допустимо е — в чисто духовен смисъл — да се каже: — не човекът е Бог, а Бог е „ Човек", но тези думи могат да посочат пътя само на онзи, който е постигнал вече вътрешна сигурност, че на човешкото животно, в което се намира окован на земята, не бива да се гледа като на „Човек“, а само и безусловно като на временно необходим за неговото проявление земножи-вотински организъм, способен да даде израз както на най-низкото скотство, така и на най-възвишената духовност. За „ Човек” подобава да се говори едва там, където животинският организъм е предоставен докрай и завинаги от животното като изразно средство на вечната духовна искра, стремяща се да получи достъп, а първоначално и приета във всяко новодошло на тази земя човешко животно! — Но не и там, където животното постоянно отказва всякаква възможност за израз на вечната духовна искра и където мнимият човек не е нищо повече от способното за многостранно развитие животно, което единствено от всички земни животни би могло да се превърне чрез своето съществувание в матрица на вечния субстанциален Дух в този сетивен свят.