Наистина: —Бог е Човек! Ала кой би си помислил макар и за миг, че думата „Човек“ се отнася в случая до земното животно, годно да стане сетивно доловима изразна форма на вечния Човек в неговата дейност на тази земя!?
Тук обаче съвсем не става въпрос за вечния духовен Човек в някакъв индивидуален смисъл на думата, а за предвечно обусловеното от самото себе си духовно Битие, в което живее всичко, що е от субстанциално духовночовешко „естество“. Бог е най-утеши-телната сигурност, която може да осени човека на тази земя, успял да пробуди отново своята душевна чувствителност! Ала Бог не е някакво определимо по мисловен път „същество“, а вечната духовна човешка същност сама по себе си, изживяваща се като „мъжка“ и „женска“, но същевременно и като вечен „плод“ на своето вечно зачатие — Праначало и Първопричина на всяка духовна човечност, — както и на духовната искра в подвластния на животното човек на тази земя. ..
С думите: „Прабитие'' — „Прасветли-на" — и „Праслово" е означено онова, което съставлява неизменно присъетвуващата Действителност Божия в богоосъзналия се в мен. Нуждая се от силите на разсъдъка си, не за да стигна до духовно разкрилите се пред мен прозрения, а за да упражнявам непрестанен контрол — и то нерядко по физически болезнен начин, — до каква степен избраната от мен форма на описание остава пощадена от всяка отстранима неточност, която би могла да доведе до неправилни тълкувания и грешки, вместо да внесе недвусмислена яснота, недопускаща никакво заблуждение. Ето защо всички книги, появили се след заключителния том на моето духовно учение „Затворена градина“ („Hortus conclusus“), имат за цел да насочат търсещия към онова, което още от самото начало е казано в текстовете на това учение. Макар да съм бил винаги склонен да вярвам, че написаното от мен не се нуждае от никакъв коментар, трябваше с течение на времето да се убедя за свое удивление, че съм разчитал твърде много на наличието на обективна и трезва воля за неговото възприемане. Мозъците са прекале-но объркани от втълпени интелектуални привички, които не подлежат на хармонизиране със съществуващата.Действителност в суб-станциалния вечен Дух!
Колкото и плътно да се доближавам чрез словото си до Вечното, за което съм длъжен да свидетелствувам като човек пред своите ближни, аз съм безсилен да променя факта, че и най-близките до Вечното думи по необходимост си остават: — описания. Тяхната най-голяма стойност се състои не в онова, което те могат да „обяснят“ на разума, а във възприеманите единствено от душата реални субстанциално духовни сили, чиито носител са станали веднъж завинаги в момента на написването им. Волята на даден човек да приеме в себе си тези сили поражда веднага у него подчертаната вече „готовност“ да вникне съзнателно в Бога. Едва след такова вникване чрез чувствителността на душата той би могъл да съобрази и прецени какво всъщност са могли вече да му дадат моите думи.
УКАЗАНИЯ
към моето духовно учение и свързаните с него книги
ДОКАТО цялото ми духовно учение е представено, така както го чувствувам, чрез заглавието на последната му книга „Hortus conclu-sus“ — една затворена за всяко голо любопитство „градина“, отваряща се единствено пред търсещите, доказали правото си да встъпят в нея, то КНИГА ЗА ЦАРСТВЕНОТО ИЗКУСТВО
е за мен нещо като „Света гора“, която се разкрива пред търсещия веднага след като прекрачи през отворената порта, за да му даде душевната нагласа, необходима за възприемането на всичко срещнато по-нататък по неговия път, за да стане то достояние на душата му. Добре ще е на първо време читателят да се отдаде спокойно само на душевните трептения на тази книга и да не бърза твърде много да разбере нейната символика — когато му дойде времето, тя ще се разкрие от само себе си на извоювалия си това право търсещ.
По-нататък следва — и според последователността на излизането от печат — трилогията
КНИГА ЗА ЖИВИЯ БОП КНИГА ЗА ОТВЪДНИЯ СВЯТ и
КНИГА ЗА ЧОВЕКА,
чието възприемане от душата на свободния от
предразсъдъци читател няма да създаде трудности, но е необходима предпоставка, за да може след това да се ориентира бързо по всички пътеки в „градината“ на учението.
КНИГА ЗА ЩАСТИЕТО
посочва на свой ред на читателя, че от него съвсем не се очаква да се откаже от достъпното на тази земя щастие и че той дори е длъжен да си извоюва постижимото за него земно щастие.