За нас, Светещите в Прасветлината, е ограден духовен дълг не само да задържаме всички импулси, създадени от нашите ближни на земята, колкото е възможно по-дълго в духовната зона, където действието им остава все още управляемо, отклонимо и обратимо, — но и да помагаме по всякакъв начин, щото на задвижваните от гибелни импулси
сили да бъде оказвана възможно най-голяма съпротива от Духа и началният им пакостен устрем да бъде пренасочван в рамките на земните събития към по-добър изход, запазващ възможността за спасение. Ала когато последействията на създадените от волята импулси са се откъснали от зоната на субстанциалната духовна сила, където всеки импулс набира първичния си заряд от енергии, тогава и ние не сме вече в състояние да окажем каквато и да е помощ чрез въздействие от субстанциалния Дух и можем само да наблюдаваме как един или друг сътворен от земна воля импулс упражнява действието си, следвайки своята застинала вече в земната сфера насоченост, все едно дали това му действие води до желани или нежелани последици за единици или за мнозина.
Никога обаче нашата помощ — там, където тя е все още възможна — не се ръководи от мисловни съображения и умозаключе-ния, нито от родени от мозъка преценки за ценност или малоценност на съответните импулси!
Самата Вечност ни предпазва от опасността да се доверяваме на мозъчното мислене и на закономерно присъщите му умо-заключения и там, където не може да му бъде оказано доверие! Нашата помощ и нашето противодействие се ръководят — без изключение — единствено от изискванията на правечния субстанциален Дух, съответству-ващи на свой ред на живата структура на Духа.
Във вечния Дух, стоящ неизмеримо по-високо от всяка мисъл на земния мозък, не цари произвол, така че и на онези, които вечният божествен Дух утвърждава в себе си като свое земно самопроявление, не се разрешава никаква пряка или непряка духовна намеса, ако тя е подбудена от мисловни или емоционални земни преценки! —
Идващата от духовното царство на първопричините помощ, каквато единствено ние, Светещите в Прасветлината, сме способни — и поради това „задължени” от вечната Любов — да оказваме, се основава на предпоставки, коренно различни от обуславящите достъпното за всеки земен човек изкуство на действената молитва, на което уча в книгата си „Молитвата“, отворила вече на безброй готови да я приемат очите за това, какво представлява истинската молитва и как тя може да стане действена. Не отричам, разбира се, че като земен човек аз също владея изкуството на молитвата и практикувам онова, на което уча в посочената книга, — духовно свързан в молитвите си с всички земни люде, умеещи истински да се молят, все едно в рамките на кое вероизповедание са се научили да го правят! Повече от ясно е все пак, че тук става дума за неща, възможни и поверени единствено на нас, Светещите в Прасветлината: — на нашето духовно въздействие върху една открита за такива въздействия зона вътре в структурата на вечния субстанциален Дух. Тук не става въпрос за някакво намерение да се молим, а за безусловно предоставяне на проявяващите се в собственото ни духовно Битие духовни енергийни трептения, за да служат в обсега на тази зона съобразно с дарени от Духа и защитени от всякакви земни смущения прозрения в изначалните — недостъпни за земно изследване, — все още поддаващи се на пренасочване духовни първопричини на земните събития.
Едва когато импулсите, съзнателно или несъзнателно задействувани от душевните сили на един земен човек и добили „автоматична“, така да се каже, насоченост в духовното царство на първопричините, са вече преминали границата между подвижното суб-станциално-духовно състояние и физическата застиналост при неизбежното си отблъскване в света на земните събития, описаното по-горе въздействие става невъзможно дори за нас, Светещите на Прасветлината.
Напразни са усилията на човешкия разсъдък да проумее същността на тези неща, които са твърде „тънки“, за да може той да проникне в тях! Като лош детектив, обвързан
до такава степен със собствените си реконструкции на скритите обстоятелства около разследваното престъпление, че неизбежно пропуска най-очевидните възможности за наблюдение, разсъдъкът отминава без внимание всичко, което не е измислил самият той, и изгубва безследно от поглед Действителността тъкмо тогава, когато си въобразява, че се е доближил максимално до нея в своите умозаключения. —