Този Код при следващия импулс на Женската енергия от движението на Махалото води до появата на Ренесанса. Той процъфтява във всички центрове, където има пренесено „огънче“ от Троя - Италия, Франция, Германия, Англия. За ролята на Богомилската енергия и Ренесанса разказах, струва ми се, достатъчно. Не споменах обаче една друга особеност. Когато се говори, че през Ренесанса има връщане към древногръцкото изкуство и идеали, не бива да се забравя, че докато гърците говорят за хармония и се възхищават от човешкото тяло като съвършени пропорции, те не споменават нищо за вътрешна красота. Съвършените и пропорционални фигури на техните богове, напр. Аполон, Атина, Венера, не излъчват никаква емоция... може би защото са богове, но през Ренесанса, когато цикълът на Махалото „връща“ отново преклонението към човешкото тяло, красотата на пропорциите вече се свързва и с вътрешната красота - чрез индивидуализацията на образа (напр. „Мона Лиза“), абстрактната физическа красота е конкретизирана в образа на отделната личност и я превръща в божествена. При Ренесанса има съвсем целенасочен опит за сближаване на материалното и духовното... процесът обаче само започва, без да завърши, защото Махалото отново отива към другата крайност - от опиянението пред човека на Ренесанса, който е в центъра на всичко и „мярка на всички неща“, към разочарованието, когато след откритията на Галилей, Коперник и Кеплер идва отрезвяването, че човекът не е център на света, нито пък Земята, която отгоре на всичко се оказва и кръгла, е център на Вселената. Дюрер прекрасно го изобразява - „Меланхолия“; Хамлет започва да разсъждава „да бъде или да не бъде“, а друидът крал Лир се прекършва пред силите на Природата.
Няма да се впускам в подробности, затова накратко - Махалото продължава своя ход и дава предимство ту на Разума, ту на Чувствата и Емоциите. След разочарованието от Ренесанса идва следващата „Богомилска вълна“ - Реформацията, за нея също стана дума достатъчно. После пък, като ответна реакция се появява Контрареформацията и Реставрацията, а с нея и Барокът като тържество на Емоциите. Разумът обаче продължава своето настъпление на запад - идва времето на Просвещението, времето на пълно тържество на Разума над Чувствата, времето на „Аз мисля, следователно съществувам“ на Декарт (1596-1650). Прагматизмът бързо завладява цяла западна Европа (Франция, Холандия, Англия), това е времето на точната наука, на безпристрастното наблюдение, на изследване на материята... в Англия се появяват законите на Нютон.
Настъпва времето на буржоазията с неговата начална бруталност. Тържеството на рационалната философия довежда до варварството на индустриалното общество и масовата мизерия. Тя пък малко по-късно в Америка ражда „правото и стремежът на всеки човек към щастие“ и това се записва в Американската конституция.
На принизения и унизен живот в Европа е нужен нов „Богомилски“ импулс... и се появява Спиноза (1632-1677), за да промени малко баланса с неговата теория, че
„Универсалните закони на Природата и Вечните закони на Бог са едно и също нещо... Съществува Една вечна и неразрушима реалност зад всички конкретни форми...“ и т.н.
А Жан Жак Русо (1712-1778), самотен, се изправя срещу агностичния разум на Волтер (1694-1778), който с блестящото си красноречие, и напълно в богомилски дух, признава и утвърждава свободата и ценността на своя противник... двамата умират в една и съща година - 1778-ма.
Махалото обаче не спира с тържеството на Разума и... Духът сега избива в музиката, появява се Бах (1685-1750), а с него и полифонията в музиката, която е отражение на Духовната реалност. Настава времето и на редица други велики музиканти.
Но следва нов възход на прагматичния разум. Неговото тържеството обаче логично довежда до смазващия скептицизъм на Дейвид Юм (1771-1776). Този весел и крайно дружелюбен човек, желан събеседник в английските салони, с един замах в своя „Трактат за Човешката Природа“ отрича и разума, и душата, и закона (за причината и следствието) и тогава на човечеството е нужен геният на Кант (1724-1804), за да го извади от задънената улица и ... Махалото го довежда. Появява се „Критика на Чистия Разум“ и теорията за „феноменалния“ свят (това е светът на явленията, такива, каквито ни изглеждат на нас, и каквито разумът е в състояние да разбере), и за „нуменалния“ свят (това е светът на „нещата в себе си“) или това е, което човешкият мозък никога няма да разбере.
С философията на Кант нашето Махало довежда и Романтизма като противовес на прагматичния разум, прегърната е теорията на Русо за „благородния дивак“ и за величието на Природата като проявление на Божественото. Дълъг е списъкът с имената на великите личности от този период от Гьоте и Шилер до Блейк и Байрон. Човекът все повече и повече започва да чувства нуждата от възстановяване на връзката си със сърцето и Душата и Романтизмът се явява тази глътка свеж въздух..., но пак не за дълго...