Тази мисия ми дава основания да продължа по-нататък с темата за дуализма. Ако приемем, че „дуализъм“ означава две противоположни начала, то следва, че под „дуализъм“ може да се разбира „поляризация“. Нека сега да навлезем и в езотеричната същност на разделението. Богомилският дуализъм е маска за Херметичния „Принцип на противоположностите - Всичко е двойствено, всяко нещо притежава два полюса“, или това е езотеричният принцип за „двойките сили“ в цялото Съзидание. Тези два полюса са само двете крайни точки на едно и също явление, като разликата между тях е само в различната степен и интензивност на вибрацията (защото според Третия Принцип - „Нищо не е в покой, всичко се движи, всичко вибрира“). Двата полюса са еднакво необходими и често става преминаване от единия в другия. В този смисъл понятията „добро“ и „зло“ са относителни или още по-точно казано - няма „добро“ и „зло“, те са просто поредната „двойка сили“, които в своята полярност представляват едно явление. А именно Полярността осигурява необходимото движение. Движението, както вече стана ясно от Третия Принцип, е вечно и неотменимо свойство на цялото Съзидание. Това движение е циклично и противоположностите са необходими за неговото функциониране. Полюсите създават онова „напрежение“, което причинява движението. Колкото са по-раздалечени полюсите на съответното явление (т.е. колкото са по-раздалечени противоположностите), толкова е по-голямо разнообразието, което се разполага между тях. С други думи - съществуването е възможно поради наличието на полюси/противоположности. Затова за езотериците понятията „добро“ и „зло“ са толкова относителни - всичко това е част от Божествения План, а той, както вече видяхме, е Разумен и математически прецизен, в него няма случайности, всичко следва едно общо движение към Принципа на Върховното Добро е основна съзидателна сила - Любовта. Така „Законът за Полярността“ е в същността си закон за Творчеството, а Цялото Творение е дело на Любовта. Движението между полярностите създава и множествеността в проявленията (това е Инволюцията) и после цикълът продължава с обратното движение (Еволюцията) - отново към единение с Божественото, т.е. връщане в началното положение до започването на новия цикъл... и така до безкрай. При тази постановка материята такава, каквато я познаваме, в някаква степен олицетворява „злото“, защото представлява крайната, най-твърдата, най-променливата и най-нетрайната форма, в която е „приютен“ Вечният и Неунищожим Божествен Дух. Казано с богомилски думи:
„Слязла Тайната надолу, в реда на множествеността, достигнала полюса на своето отричане и от Мистиката се родила Физиката“
В обикновения живот
ПРОБЛЕМЪТ ЗА „ЗЛОТО“
е широко дискутиран. Той е много съществен и за църквата. Официалната религия гради на него основните си постулати. Църквата трябва да отговори на въпроса за произхода на злото, защото ако Бог е създал всичко небесно и поднебесно, както твърди канонът, тогава как е възможно да съществува злото, как го допуска Бог? В своята борба с манихейството църквата изобретила дявола и „усмирила“ Луцифер, измислила и „вечните мъки“. Така се появява теорията за ролята на Дявола и Падналите Ангели. Ако изчезне Дяволът от официалния канон, ще изчезне и делението на света на „Рай“ и „Ад“ и цялата църковна догматика се разпада. Кои са дяволите според църквата? Това са Падналите Ангели, онези, които последвали Луцифер, първородният син на Бог, който се възгордял прекалено много и бил изгонен от Небесните Сфери. Той увлякъл със себе си и множество ангели и те станали „войнството на Сатаната“ и т.н. и Сатаната станал властелин на подземното царство - на Ада. Съответно хората, според прегрешенията им на земята, след смъртта си се отправят или към Рая (праведните) или към Ада (прегрешилите), друг избор нямат. Бог решава за всеки отделен човек. Така Бог в съзнанието на хората се превръща в едно страшилище, което безпристрастно решава... и всичко това, защото я няма теорията за кармата и прераждането. Ако има прераждане, следва, че ще има и повече шансове за пречистване от греховете и тогава мощта на Църквата отслабва.