Выбрать главу

„Императорът поканил на закуска българи. Там при­съствали и разни чужденци“.

Повече от ясно е, че Императорът на Римската империя няма да закусва със случайно попаднали там хора, ами с видните мест­ни велможи. (И днес е така, нищо съществено не се променило в

нравите на властимащите от онези далечни времена). Какво правят там тези българи - ами това става ясно от второто изречение - оче­видно е, че те са местните хора, а към трапезата са се присламчи­ли и „разни чужденци“ (често се случва). За кои години говорим? За времето между 313 година („Миланския едикт“) и 337 година* когато умира император Константин в Никомидия. Следователно тук на Балканите, и то около Сердика, има вече местно българско население - в самото начало на 4-тия век от н.е.!!!!!!!

Намираме се все още в 4-тия век от н.е. - Св. Йероним (347- 420), безспорен авторитет в западната църква, един от отците на църквата, блестящо образован, пише много, превежда Библията на латински и прави прочутата си географска карта, на която от­белязва - „Misia het et Bulgaria“ - което означава: „Мизия, т.е. България“. Няма нужда от коментар.

Ето какво пишат пък византийците: Йоан Антиохийски раз­казва, че император Зенон се принудил да се съюзи

„за пръв път с тъй наречените българи, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие“.

А Теофан Изповедник в летописа си за 494 година пише:

„В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“.

Това са още доказателства за ранното присъствие на бълга­рите тук на Балканите. Славяните, според официалните данни, идват южно от Дунав чак през 6-тия век.

А ето какво може да прочетем в официалните регистри на Ватикана (също „случайно“ ми попаднаха) - там е записано, че още в 586 година във Верона живеят много „bulgar“, и пак от съ­щите източници става ясно, че те не просто са се заселили там, ами са запазили обичаите и цялостния си облик чак до 8-мия век. Сведенията за тях са даже още по-конкретни - те се обвиняват в ерес - като „дуалисти“ - защото вярват в „Небето“ ( т.е. Слънце­то, мъжкия принцип, „Светлото“) и „Земята“ (женския принцип, „Тъмното“ - да не забравяме, че Светът се ражда от Тъмнина­та). Точно във Верона ще бъде една от най-големите богомилски общности. По-нататък в документите на Ватикана се казва, че тези „bulgar“ се преселили от Венеция! Там беше мисията на па­триарх Стефан, нали!

И така — след всички тези данни от много различни източ­ници, събирани в различно време, в един момент отговорът на въпроса - „Защо първите Богомилски мисии тръгват на запад“ се появи - те ОТИВАТ ПРИ РОДНИНИТЕ СИ, ПРИ СЪНАРОДНИ­ЦИТЕ СИ, които, както надявам се вече стана ясно, са там от ве­кове и живеят във вече християнизирана Европа. Годината 681- ва е просто официалното признаване на Българската държава от Византия, но българите отдавна са в Северна Италия и Южна Франция, от векове са там, нито са претопени, нито са обезличе­ни, и то според западните източници!

Карта на разпространението на Богомилското учение в Европа

За финал ще спомена и още нещо - тази баварско-българска връзка, за която говори Авентин, ще се появи още веднъж в нашата история, но след падането на България под турско робство (няма да пропусна да я спомена). А дотогава има много, много време.

Връщаме се пак в столицата Преслав в средата на десетия век, защото там вече

ЗАПОЧВАТ ГОНЕНИЯТА ПРОТИВ БОГОМИЛИТЕ.

Годините минават, Богомилското движение се разраства и... не закъснява и появата на неговите гонители. Най-общо Богомилството е обявено от църквата за „ерес“ и е заклеймявано като такова, а днес ние по инерция приемаме това. Дали обаче имаме право, и дали определението „ерес“ въобще е справедливо по от­ношение на Богомилското Учение, предстои да видим.

Да започнем с думата. Какво точно значи „ерес“? На гръцки ду­мата означава „избор“, а в преносен смисъл - „доктрина“. Ако се из­хожда от това определение, то следва, че и християнството е „ерес“ дотолкова, доколкото и то представлява някакъв избор, особено в началото, когато едновременно съществуват много различни уче­ния и религии. Тук обаче се намесват „Теодосиевият кодекс“ (сборник от закони от времето на Константин I) и „Миланския едикт“ (до Теодосий II - 437 година), християнството е вече официалната и единствена религия на Римската империя, като всички други са забранени, а после идва и Юстиниановият кодекс, излязъл през 533 година е всички издадени от него наредби и закони, които още по­вече утвърждават християнството. То вече господства в Европа без конкуренция и Църквата гръмогласно постановява: „Ереста е измя­на към Бога“. Тази формула ще се окаже много удобна за атака на най-разнородни по същност и по съдържание религиозни течения, които не са непременно „измяна към Бога“, но и най-малкото тяхно отклонение от официалния църковен канон ще се счита за такова. От антиманихейското законодателство на Юстиниан пък тръгва терминът „манихейски“ като определение за дуалистичните секти, както и за тяхното заклеймяване под това название. И двете опре­деления ще се използват доста успешно и безкомпромисно дори и с политическа цел за разправа с неудобните опоненти. В борбата с „неканониците“ се включват и такива авторитети като Св. Иероним, Ириней, Тертулиан, дори и бившият манихей Св. Августин. Прог­ласяват се цели догми за „договор с Дявола“ и се оформя крайно негативното отношение към всякакви демонични сили и особено към магията, която вече не се свързва с мъдростта (да припомня, че маг = мъдър), а се възприема само и единствено като „служба в името на Дявола“. Тази тема се синхронизира с основната догма на каноничното християнство - темата за злото. В крайна сметка се стига до отъждествяването на ереста и магията. Така много бързо и естествено се достига и до създаването на специално антиеретическо законодателство. В началото то изглежда по-толерантно и поно­симо - предвижда се първо възможност за „покаяние“, след което се дава „опрощение“, а за непокаялите се следва „отлъчване“ и едва в по-краен вариант - „анатемосване“. С годините обаче „битката“ с ересите става все по-ожесточена и безмилостна и логично се стига и до най-тежкото наказание - смърт. С булите на папа Инокентий III ще се занимая по-подробно, когато стигнем до катарите и албигойците. Засега картината в цяла Западна Европа е такава, каквато я описах. Но и Византия, с претенцията си да бъде истинския „пази­тел на Християнството“, не остава по-назад.