Сведенията за богомилите от този период отново идват главно от техните противници и гонители (по-рано цитирах Евтимий Зигавин от неговата „Паноплия догматика“, това систематично изложение на цялата космология, христология и демонология на богомилите, написана въз основа на разпита на Василий Врач), а сега ще се наложи да цитирам и книгата „Алексиада“ на Анна Комнина, която като хроника и възвеличаване на годините на баща й като император съдържа много ценна информация.
От нея става ясно, че в българските земи, които вече са под византийска власт, съвсем не е тихо и спокойно. Българската аристокрация отдавна е изселена в Мала Азия, като на аристократите са дадени византийски титли, в страната е въведено византийско административно деление, а българската Патриаршия отново е станала Архиепископия, но когато почива охридският архиепископ Йоан и на негово място през 1040 година е назначен византиец, избухва въстанието на Петър Делян (внукът на цар Самуил), то е потушено, но в него богомилите са сред главните организатори. Анна Комнина пише, че богомили и павликяни вдигат през 1074 година въстание в Пловдив (Филипопол), наречен от нея „Манихейския град, средище на всички злини“ (Анна Комнина лично пребивава в Пловдив, но няма ясна представа какво точно е манихейството, тя употребява думата в смисъл на „еретическо“). Това въстание също завършва неуспешно, после и по територията на цялата страна има брожения и пак въстание в Пловдивско през 1084-86, което „привлякло армия от селяни“. Всички тези въстания са записани като „еретически“. С особена злост и „пяна на перото“ тя говори точно за Богомилското Учение:
„Цели градове и области са заразени от различни ереси“
Но най-опасна е ситуацията в самата столица Константинопол, където:
„зловредното племе на богомилите “ се надигнало и се надвесило като
„...грамаден облак от еретици. Това бе нова ерес, непозната по-рано на църквата, а именно учението на богомилите. Както изглежда, то е съществувало и преди баща ми, но тайно. Славата на богомилите се бе разпространила вече навсякъде.
Злото се разпространяваше с бързината на огъня, бе проникнало и в най-знатни къщи, страшната напаст бе заразила голямо множество хора и опустоши много души“.
Ето какво имах предвид, когато казах, че докато Византия влияе в българския царски двор чрез царица Ирина и другите византийски представители, то и влиянието на България чрез богомилите не е по-щадящо за византийската власт.
Самите богомили тя ги описва така:
„...косите им са несресани, те са от долен произход, с мрачни лица, които те крият с качулки до носовете си, вървят приведени, облечени като монаси, мърморейки нещо със свити устни, но отвътре са същински вълци... Пръв водач им е някой си монах на име Василий.“
А кой е този Василий? Това е
ВАСИЛИЙ ВРАЧ.
Той е от съвършените богомили, ерудиран оратор и лечител, учил медицина първоначално в Охрид, а после „бил и добре запознат с византийската и арабската медицина“ (сп. Петър Димков). В самото начало, когато говорих за Вотан, споменах за дълбоките познания на Боян Мага и на богомилите след него върху лечителните способности на растенията и меда. Едно такова тяхно съчинение е било сред най-популярните още от 10-тия век, наричало се „Зелейник“ и се е преписвало и предавало, подобно на „Паисиевата история“ по-късно.
Историята на Василий Врач в много отношения напомня тази на самия Боян Мага. Василий Врач също е много енигматична фигура, за него също се носят много легенди, той също притежава „магически способности“ (за тях ще стане дума специално) и също има 12 ученици. Първо разпространява Богомилското Учение в Тракия, а после отива директно в столицата и, владеейки отлично и гръцки, развива мащабна дейност там. Ето какво казва пак Анна Комнина:
„...Василий умееше най-изкусно да проповядва безбожието на богомилите. Той имаше 12 ученици, които наричаше апостоли, а беше увлякъл след себе си и няколко ученички, съвсем извратени жени“.
Тук курсивът е мой, защото отношението на една жена от императорския двор, световно известен със своята поквара и извратеност, си позволява такива коментари. Анна Комнина всъщност през цялото време се опитва да запази някаква аристократична дистанция към това, което описва, а особено когато говори за богомилите казва, че: