Сега да се пренесем в
1167 ГОДИНА.
Годината е паметна, защото тя се превръща в основополагаща за катарите в Южна Франция. Ще се опитам накратко да го обясня. Според историците за „катаризъм“ е трудно да се говори преди 1145 година, когато се появяват първите откъслечни сведения за тях, преди всичко от Бернар от Клерво (бъдещият Св. Бернар, член на Цистеритерианския орден на „белите монаси“ - пълни аскетици, отдадени на мълчаливо съзерцание; той е автор и на устава на ордена на Тамплиерите, както и главен организатор на Втория Кръстоносен поход). През 1145 година Бернар предприема мисия в Лангедок в опита си да пресече проповядванията на „еретиците“ там. А еретиците са последователите на един монах-отстъпник - Анри, станал известен като Анри Монаха, който си позволявал открито и доста ожесточено да напада църковната йерархия, воден от преклонението си пред първите християнски апостоли и тяхната морална чистота. Анри Монаха успял да предизвика големи антицърковни размирици в графство Тулуза, което по това време е най-голямото в Лангедок. Действията му очевидно са смутили сериозно официалната църква, след като Бернар тръгва към Тулуза със задачата да „усмири“ непокорния Анри. Мисията му е провал, двамата не се срещат, но за ситуацията, която заварва там, Бернар пише:
„Църквите са без паство, паството е без свещеници, свещениците не получават подобаваща почит и най-накрая, християните са без Христос.“
Това е едно от първите свидетелства за положението в Лангедок. По това време в областта има вече множество богомилски/катарски общности. Първата от тях е основана още в края на 10-тия век в Тулуза след посещението там на поп Богомил и Михаил Унгарец. Поводът да отидат точно в Тулуза - основаван е от българите и в града има българско присъствие. В следващите години се появяват и още няколко центъра. В съчинението от 12-тия век на един анонимен италиански летописец се казва, че ереста на катарите била пренесена от земите „оттатък морето“, а именно от България и се разпространила „из други земи“, и се уточнява:
„На първо място ереста на катарите започна да се разраства в Ломбардия. Най-напред катарите имаха за епископ някой си Марко, под чиято власт бяха управлявани всички ломбардци, тосканци и маркиани. Същият Марко имаше своя сан от България.“
И така през 1167 година в Сан Феликс дьо Караман южно от Тулуза се провежда голям събор на богомилите и катарите. Идват хора от още четири области, мъже и жени, видни и незнайни. На този събор пристига специално от България Никита - „Богомилският светец“ - така е наречен той от богомилите. Църквата обаче го нарича „еретическия папа“ („Papa Haereticorum“), защото решава, че богомилите и катарите имат някаква аналогична на Ватикана структура и така той става за тях „папа“. В тази „титла“ има вложено от една страна признание за високото положение и ранга на Никита, но в същото време и известно негативно отношение - в смисъл на Антипапа..., после се оказало, че църковниците просто грешно са разбрали гръцката дума за свещеник - „papas“, но така или иначе той остава в историята като папа Никита.
А кой е в същност папа Никита? Той е съвършен богомил („Дедец“), който пристига пеша чак от Ломбардия, където преди това е поканен за среща с местните вярващи от споменатия вече Марко Ломбарди („дякона“ на всички патарени-богомили от Горна Италия, Тоскана и Умбрия). В Сан Феликс дьо Караман папа Никита постъпил така, както и епископ Назарий преди него, донесъл книги. Това са „Тайната Книга“, „Евангелието на Йоан“ и още една, която е наречена „Книгата на Любовта“, някои я наричат „Книгата на Никита“, други - „Книгата на Седемте Печата“. Тя става почти митична, за нея се говори много, споменава се години по-късно във връзка с изчезналото „съкровище на катарите“ от Монсегюр, смята се, че тази книга е била част от съкровището. За „Книгата на Любовта“ дори се казва, че е „основата на катарската „Църква на Любовта“.