Всъщност цялата теория около названието тръгва от думата за любов - „Amor“, и от там - „Църква на Любовта“, като противоположното на „Църквата на Рим“, защото, прочетена в обратен ред, думата „Amor“ става „Roma“. Всичко това наистина звучи любопитно, но по-вероятна е другата версия, според която „Книгата на Любовта“ е книга, написана от Йоан Богослов и в нея е изложено Висшето Учение, Откровения и Тайните Знаци и Думи, които лично Исус Христос му е разкрил, нещо като версия на познатата ни „Тайна Книга на Йоан“. Ако това може да са и само красиви спекулации, то има нещо сигурно - и то е, че на този събор богомилският свещеник папа Никита е държал дълга и много емоционална реч, в която призовавал всички богомилски общини да се обединят. Той изброил поименно много от тях не само от Европа, но и от Мала Азия, и многозначително ги нарекъл „първичните „Седем църкви на Азия“. Това е директна алюзия за „седемте църкви на Азия от Откровението на Йоан (1:4,20):
„Йоан - до седемте църкви, които са в Азия: благодат вам и мир от Оногова, Който е и Който е бил, и Който иде, и от седемте духове, които са пред Неговия престол.“
„Това е тайната на седемте звезди, които ти видя в десницата Ми, и на седемте златни светилници: седемте звезди са ангелите на седемте църкви; и седемте светилника, що видя, са седемте църкви.“
Очевидно е езотеричното послание, което е вложил тук папа Никита. После той специално подчертал, че Българската и Мелнишката богомилски общности трябва да бъдат пример за всички останали. След това папа Никита лично посветил - „от уста на ухо“ - няколко катарски съвършени и заминал за Сицилия със същата мисия, починал през 1186 година.
Така съборът в Сан Феликс дьо Караман става, както го нарекох - „основополагащ“, защото на него се поставя началото на организираното катарско движение в Лангедок - избрани са епископи за различните райони, те имат по двама асистенти - „Filius major“ („Син“ старши), това е бъдещият непосредствен наследник на епископа и „Filius minor“ („Син“ младши), т.е. вече има нещо като административна структура, синхронизирани са основните постулати на вярата, съставени са т.нар. „Актове“ на Събора, но всичко това без да се установява каквото и да било „централно ръководство“.
Не много след този събор от България в Лангедок пристига нова богомилска делегация с нови напътствия, водена този пък от някой си Петрак. Като основни центрове в областта се оформят Тулуза, Каркасон и Алби. Според данните на католическата църква, посветените в този район са около 1000-1500 души. Движението се разраства и Учението постепенно прониква и сред аристократичните кръгове. И тук трябва специално да се спра на
ЕСКЛАРМОНДА - ГРАФИНЯ НА ФОА.
Есклармонда е може би най-известната жена „съвършен“ богомил наред с Михаил Унгарец. За нея се знае много повече, тя също се превръща в почти митологична фигура като Боян Мага и Василий Врач... и напълно заслужено, защото с нея и дейността й са свързани много „знакови“ за катарското движение места и събития. Ето накратко нейната история.
Родена е около 1155 година в аристократично семейство - баща й е граф Роже Бернар I де Фоа, а майка й - Сесил Безие, има още две сестри и трима братя. Тя е още младо момиче, когато съдбата я среща с папа Никита. Срещат се „случайно“ в Сан Феликс дьо Караман, по-точно срещат се само погледите им, но и това е достатъчно (подобно на Боян Мага и патриарх Стефан). Есклармонда не е присъствала на речта на папа Никита на събора, но пронизващите му очи я фиксират по начин, който тя ще съхрани в съзнанието си с години. Ще запомни и лекия му, много деликатен жест с ръка към нея... тя все още не знае какво означава това, но след време ще разбере, че това е бил жестът на посвещението, онзи, който се прави при „Consolamentum“. Есклармонда е като зашеметена, разпитва за този странен човек, който толкова я е развълнувал. Така чува за Учението на богомилите и започва да го изучава. Тя е образована, нещо рядко за времето й, тя е умна и интелигентна, тя е прозорлива и любознателна... и много бързо навлиза в същината на Учението. Запленена е от него, иска да му се отдаде напълно, но баща й решава друго - омъжва я за знатния и твърде богат велможа Журден III де Л’Исл, който притежава огромни земеделски имоти от двете страни на Пиренеите. Есклармонда е само на двадесет години, но става предана съпруга и му ражда няколко деца. През 1187 година, малко преди смъртта си, бащата Роже Бернар завещава на любимата си дъщеря Есклармонда развалините на древния замък Монсегюр, за да стане тя „негова повелителница“. Есклармонда все още няма представа какво да прави с него и го предава под надзора на своя васал Раймон де Перей. След няколко години - в 1200-та - почива и съпругът й. Повече няма какво да я задържа към светския живот, тя раздава част от наследеното богатство и се връща в семейния замък във Фоа.