Вярвам, че е ясно защо отделих толкова внимание на графство Тулуза - защото тук, още в Средните векове, се реализира под някаква форма богомилският идеал - Свобода, Равенство, Братство. Ето защо казах, че този девиз не е измислен от митичния граф Сен Жермен, ами той е имал откъде да го заимства, а Френската Революция просто го е възприела, може би с доброто намерение да го приложи и затова го е пропагандирала така усилено, но пък знаем и какво се е случило с Френската революция - там, където има толкова много кръв, такъв девиз никога не може да се осъществи... Остава иронията на историята - този толкова революционен по своята същност призив да се асоциира и приписва единствено на Френската революция... много по-добре би било да се свързва с Тулуза, където той реално е приложен, а колкото до самочувствието на французите като негови автори - има утешение, нали и Тулуза е френски град, а Раймонд VI - французин.
Идва ред и на другата уникалност на графство Тулуза - вярата. Всичко казано дотук може и да не засяга пряко папата, но когато става дума за вярата, нещата стават много сериозни. Раймонд VI на практика, без да го е декларирал официално, отхвърля върховенството на Ватикана и се придържа към богомилското/катарското Учение - църкви няма, всички проповеди се провеждат под открито небе, обредите са съвсем скромни и се водят от „съвършените“ (епископите) и то не в познатия императивен стил на католическите свещеници, а при напълно свободен избор, защото, според разбиранията им, на човек не му е нужен специален посредник за общуване с Бога (мотив, който ще се развие доста по-късно от Реформацията). Решаващ е личният пример на съвършените (точно, както и при „дедеца“) - той е контрапункт на развратеното римско духовенство с неговата алчност, с неговия стремеж към власт, и с неминуемия ефект на отвращение и потрес, който неморалното поведение поражда. Хората следват своите съвършени, защото виждат в тях едни скромни хора, които живеят праведно и вършат достойни дела, и те започват да вярват, че всеки може да изчисти сърцето си и да се ползва от Божията благодат чрез чист живот. В Окситанския трактат ясно и точно се казва:
„Ние утвърждаваме, че Господ Всемогъщи е създал и небето, и земята, и всичко, което пребивава в този свят. Ние утвърждаваме, че съществува и друг свят, и други същества, нетленни, вечни, и в тях е нашата радост, на тях ние се уповаваме“.
През този период се създава и катарският кръст - напълно аналогичен на този, който описах в Яйце - равнораменен и кух, т.е. представлява само един метален контур на кръст, но „вътрешността“ не е запълнена от никакъв материал. Символът вече го обясних - това не е кръст за разпятие, а за преход към други измерения. Тук обаче се появява една новост - всеки връх на кръста завършва с по три „топчета“, общо 12 - това е символ на дванадесетте зодиакални знака (църквата може да си мисли, че става дума за 12-те апостоли). Ето я графиката и всеки може да прецени сам.
Графика на Катарския кръст
Целият този комплекс от религиозни „прегрешения“ на жителите на Тулуза, и въобще в целия Лангедок, достига докладван многократно до ушите на папата. И
ЦЪРКВАТА ЗАПОЧВА ДА ДЕЙСТВА.
Началото е традиционно - увещания и заплахи. В Тулуза пристига проповедническа мисия да „съветва и назидава за правилно поведение“ и.... един богат еретик е публично бичуван, после изпратен в изгнание за три години в Светите земи.
Резултатът от тези мисии е плачевен за църквата - католическите свещеници са откровено осмивани от населението. Подигравките и към папата стават все по-открити и язвителни. Тогава идва отлъчването от църквата на виконт Роже Транкавел затова, че е взел в плен католическия свещеник на Алби. Провеждат се и два католически църковни събора - единият през 1163 година в Тур, а другият - Третия Латеранския събор през 1179 година, на който са осъдени катарите и албигойците, но ефектът от това също е никакъв. Срещу Роже Транкавел е изпратена нова мисия, нещо като мини кръстоносен поход, ръководен лично от Анри, абатът на Клерво, но и той не дава резултат, защото обетът, който Роже Транкавел бива принуден да даде - да преследва еретиците - се оказва напълно формален и скоро след това виконтът го нарушава.