През 1184 година самият император на Свещената римска империя - Фридрих I Барбароса - се замесва в борбата с ересите. Интересното е, че той първоначално е силно против папата, но после решава да се заеме с изкореняването на ересите, среща се във Верона с папа Луций III и двамата издават съвместен декрет („Ad abolendam“) за забрана на катарите и патарените и всякакви други подобни еретически движения, като за пръв път вече се разписват и конкретни наказания, но без смъртното. Епископите се задължават да преследват еретиците, да ги разпитват и да налагат църковните наказания, а в определени случаи да ги предават и на светските власти за по-сериозни мерки срещу тях (напр. конфискация на имуществото и др.). За целта от епископите се иска да създадат и своя шпионска мрежа сред населението и да събират всякаква информация, касаеща ереста, получават и конспиративни инструкции как да печелят доверие - епископите трябва да
„изглеждат смирено, като отдадени и обхванати изцяло от Светия Дух“.
Мерките и този път не дават резултат.
През 1198 година нещата рязко се променят, защото на власт идва папа Инокентий III. Той е лицемерен и вероломен, крайно амбициозен и болезнено властолюбив, на всичкото отгоре е и много богат -
„Най-богатият човек в Християнския свят“,
казва за него Архиепископът на Нарбона и добавя:
„Той (Инокентий III) не познава друг бог освен парите и на мястото, където трябва да има сърце, той има кесия“.
По-нататък обвинението на Архиепископа към светия отец продължава вече в типично религиозен стил с цитат от Евангелието на Матей (6:24):
„Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не може да служите на Бога и на мамона“.
Това е една кратка „визитка“ на папата от самите му подчинени.
Амбицията тласка Инокентий III към решителни действия. Още на следваща година - 1199-та - той издава неподлежащата на коментар була - „Vergentis in senium“, в която категорично утвърждава един постулат още от римско време, че „ереста е измяна на Бога“ и подлежи на най-строго наказание от закона. Булата е посрещната с безразличие в Лангедок... и това е вече твърде много за Инокентий III. Да не се признава авторитетът му и позицията му на висш наместник на Господ на Земята е меко казано обидно, папата е скандализиран до крайна степен, но решава, поне в началото, да действа не толкова силово, а с убеждения. В Лангедок се зареждат мисия след мисия на католически монаси, които имат за задача да провеждат публични диспути с катарите и да ги разобличават пред местното население - това са т.нар. „асамблеи“, за които стана вече дума, че и самата Есклармонда е участвала в тях. Папата обаче въобще не очаква, а мисионерите му още по-малко, че катарските епископи са толкова добре подготвени и направо „разбиват“ католическите си опоненти. Дебатите се водят по целия спектър от канонични въпроси, а публиката трябва да отсъди кой е прав. Навсякъде католиците губят поголовно, не успяват да „спечелят“ обратно за църквата нито един еретик. Хората започват открито да ги подиграват, без значение дали това са обикновени свещеници или епископи, абати и дори кардинали. Идват и моменти, когато нещата направо излизат извън контрол и „тълпата“ директно осмива мисионерите. Инквизиторът Бернар Гюи описва с пяна на уста един такъв случай:
„Те не признават никое от тайнствата, особено причастието, и казват, че то не би могло да съдържа тялото на Христос, защото дори и това тяло да било голямо колкото най-голямата планина, християните досега отдавна щяха да са го изконсумирали“.
Тази шега - за „изконсумираното тяло на Христос“ - добива такава небивала популярност, че става нещо като основна догма срещу всичко свързано с причастието, и започва да се употребява масово от народа, подобно на днешните вицове. Сведения за това се появяват на още много места, като в текста вече се внасят и някои „уточнения“ - например „голямата планина“ става конкретно Пиренеите или Алпите, а финалът, където християните изяждат тялото на Христос, се променя така:
„....свещениците сами щяха да са изяли тялото му досега “.
Мисионерите очевидно не са на нужната висота за водене на дебати, дори каноничната им подготовка е под всякаква критика, самите те разказват за конфузиите, които предизвикват. Ето само един пример - катарите в Лангедок говорят на окситански, но знаят добре, че Новият Завет е написан на гръцки..., а ето, че в един разгорещен дебат, папският прелат се провиква мощно: