Изображения на „Албигойския кръстоносен поход“ и „Началото на Албигойския поход“
Ще започна с политическата обстановка. Инокентий III се обръща първо към френския крал Филип II и иска от него да нападне от север Тулузкото графство. Папата е повече от щедър - предлага на краля пълна власт над завладените земи като фиефи (поземлен имот), това е даже повече от щедрост, като се има предвид, че според тогавашното право земите биха принадлежали на папата, а той е много алчен, но Филип II не се чувства сигурен за такова начинание и отказва. Тези задкулисни ходове на папата не се харесват на Арагонския крал, защото по това време цялото западно Средиземноморие на Франция е поделено между короната на Арагон и графство Тулуза, излиза, че папата щедро предлага на френския крал земите, които принадлежат и на арагонците.
Тогава идва ответното предложение - папата предлага на самия арагонски крал Педро II (1178-1213) да поведе кръстоносния поход и земите да бъдат за него. Арагонският крал също отказва, но неговите аргументи са по-други - от една страна той е в много добри отношения с графство Тулуза, защото още неговият баща Алфонсо II е подписал мир с Тулузкото графство, а сега Раймонд VI вече се е развел е английската си съпруга Йоана Плантаджанет и от 1204 година е женен за Елеонора Арагонска, сестрата на Педро II, така че Арагонското кралство е в родствени връзки с графство Тулуза; от друга страна - Испания по това време е въвлечена във войната с маврите, започнала е Реконкистата (отвоюването на Испания от маврите), Арагонското кралство е единственото, свободно от маврите, но една война на север, чак от другата страна на Пиренеите, ще го направи уязвимо за маврите от юг и... папата получава отказ и от Арагон. Педро II предпочита да влезе в ролята на нещо като арбитър, но не и на пряк участник.
Рицарите от ордените на тамплиерите и на хоспиталиерите (Малтийския орден) отказват да участват - тамплиерите, защото подкрепят катарите, тъй като голяма част от рицарите тамплиери произхождат от фамилии, които са част от общността на катарите, а хоспиталиерите, защото Раймонд VI е покровител на техния орден.
В същото време северните барони отдавна мечтаят за плодородните южни територии... В крайна сметка през 1209 година се събират около 10 000 рицари, водени повече от алчност и лични амбиции, отколкото от религиозни съображения и тръгват на юг към Монпелие - земите на Раймон-Роже дьо Транкавел. Целта на кръстоносците са градовете Алби и Каркасон, столицата на Транкавел. Кръстоносният поход се превръща в завоевателна война. Кръстоносците се насочват първо към Безие, градът става тяхната първа „жертва“.
Катедралата в Алби
Безие е обсаден на 22 юли 1209 година. На жителите е предложено да напуснат града невъоръжени, но повечето отказват и отбраната им трае няколко месеца. Накрая цистерианският абат-командир на кръстоносците Арно-Амори прониква в града. Катарите са се барикадирали в църквата „Св. Мария Магдалена“, но вратите й са разбити и започва нечувана масова сеч. Когато питат Амори как да разпознават верните католици от катарите, той отговаря с „прочутата“ фраза:
„Избийте всички. Бог ще познае своите!“
Загиват 7 000 души, хиляди още са осакатени и в последствие избити, затворниците са ослепени, влачени с коне или използвани за мишени на войниците. Градът е сринат до основи и опожарен. Арно-Амори докладва на папа Инокентий III:
„Днес, ваше Светейшество, 20 000 еретици минаха под меча, независимо от ранг, възраст или пол“.
Това е само началото. Следва Каркасон - градът пада на 15- ти август 1209 година - оцелелите жители са принудени да напуснат града само по долни гащи. Раймон-Роже дьо Транкавел е заловен и след време умира в плен. Катарите казват, че е бил отровен, докато официалната версия е - естествена смърт.
„Изгонването на катарите от Каркасон“
Рицарите са опиянени от тези първи лесни успехи и избират за свой водач неграмотния рицар Симон дьо Монфор. Походът на кръстоносците набира скорост, падат още градове и крепости. През 1210 година е превзет Минерв, последното владение на Раймон Транкавел. Тук се случва следващото чудовищно престъпление - първото масово изгаряне на „еретици“ на клада. 140 катари, само от съвършените, са изгорени публично. В католическите летописи за тези събития се е запазило едно конкретно име - Жиралда. В града я знаят като „вдовицата Жиралда Праведната“, тя е от жените-съвършени. Църквата я осъжда като „най-опасната еретичка“ и лично по заповед на Симон дьо Монфор е хвърлена жива в кладенец и после затрупана с камъни. Около кладенеца са събрани 300 местни жители, които са отказали да се отрекат от вярата си - те всичките са изгорени. След тези успехи Симон дьо Монфор получава своя подарък от папата - става виконт на Безие и Каркасон и получава земите им.