„Гълъбът от Минерв“
Този факт раздразва много Педро II Арагонски. Симон дьо Монфор вече пряко застрашава арагонските васални земи в Лангедок и на всичко отгоре се насочва към Тулуза. Графът на Тулуза - Раймонд VI - успява да отблъсне за кратко рицарите, но след това е отлъчен за втори път от църквата заради прикриване на катарите. Тогава Педро Арагонски поставя Тулуза под свое лично покровителство и влиза в ролята на медиатор - усилено се опитва да убеди папата, че всъщност срещу Раймонд няма никакви събрани доказателства, уличаващи го в ерес, и следователно той е неоснователно наказан. Така арагонецът иска да спре папата и наистина успява, макар и за кратко. Инокентий III решава да прекрати за известно време кръстоносния поход, за да го върне отново към основната му цел - война срещу еретиците. Затишието обаче няма да трае много дълго, защото Симон дьо Монфор не се е отказал от намерението си да превземе Тулуза и завладее земите му.
Докато трае това временно затишие на западния фронт, може, а и трябва вече, да се завърнем
ОТНОВО В БЪЛГАРИЯ.
Още от 1185 година - въстанието на Асен и Петър - България е освободена от Византийско робство. Търново става столица на Второто Българско Царство. Случва се чудото - оказва се, че богомилите съвсем не са изчезнали през годините на робството и сега те бързо се възраждат, точно като Феникс от пепелта. Възникват нови богомилски общности и най-вече в столицата Търново. Новите богомилски апостоли са отново сред народа. Към движението бързо се включват и голяма част от болярите, причината е, че след толкова години на робство идеите на богомилите за едно справедливо управление сега напълно съвпадат с техните интереси за независима българска държава, и болярите стават не просто покровители, но и членове на богомилските общности. Царската власт също ги закриля.
Идват славните години на цар Калоян и той започва кореспонденция със същият този папа Инокентий III, българската църква формално признава върховенството на Рим (българските епархии са подчинени на Рим), а Калоян изпраща сина си Василий с много подаръци при папата, за да учи в Италия. В резултат на всичко това през 1204 година папата признава официално Калоян за „Цар на българи и власи“ и му връчва корона, скиптър и осветено бойно знаме с гербовете на Ватикана, а търновския архиепископ Василий става „примас“ (равнозначно на патриарх).
В годините, в които папата е зает с разрешаването на проблемите с катарите в Лангедок, цар Калоян води битки срещу рицарите на основаната в Константинопол Латинска Империя (1204-1261). През 1205 година идва и победата му над Балдуин I Фландърски в битката при Адрианопол, която нанася много сериозен удар на Латинското царство. Рицарите настояват пред Инокентий III да започне кръстоносен поход срещу българския цар. Как реагира папата? Той е в крайно сложно положение - от една страна лично е благословил Калоян и сега не може изведнъж да се обърне срещу него, а в същото време в Лангедок е крайно размирно. Ситуацията е доволно деликатна и папата просто си замълчава. А Калоян през 1207 година убива и Бонифаций Монфератски - предводителя на кръстоносците от латинската армия. Важното в случая е, че във военните походи на Калоян се включват и павликяните от Пловдивско и дори богомили, и предано се бият на негова страна. За това говори Жофроа Вилардуен, който разказва как „попеликаните“ (така са наречени не само павликяните, но и богомилите) предложили на Калоян да предадат Пловдив в ръцете му. Калоян не забравя това и ги покровителства. Тези сведения са най-красноречивото доказателство за ново Богомилско възраждане.
Но цар Калоян умира в 1207 година и на власт идва цар Борил (1207-1218). Богомилското движение вече се е разраснало чувствително, влиянието му също, след като за него е научил и папата в Рим. По примера на Алексий I Комнин и цар Борил се вживява в ролята на пазител на „християнството по Българските земи“ и защитник на „християнските ценности“. Започват новите гонения против богомилите. Действията на Борил много напомнят тези на неговия „кумир“ - Алексий Комнин. Борил се опитва да води диспути с богомилите и така да научава и опознава тяхната „ерес“. Но към по-решителни действия прибягва едва след като Инокентий III изпраща при него свой кардинал-легат, който иска от българския цар незабавни действия срещу ереста. Така се стига до свикването през 1211 година на събор срещу богомилите в Търново и там се съставя