— И така, аз не смятам, че те ще ни изплатят три милиона и шестстотин хиляди. Първо ще си изядат децата.
— С първото като че ли мога да се съглася, каза Чарли — но да си изядат децата — никога.
— И така, добре. Да забравим двата милиона и петстотинте хиляди от застраховката. Добре. Ще забравя дори останалата част от договора с Винсънт. Слушай, дори бих искала да им отстъпя парите, които ми дължат за втори човек, просто за да им го върна. Но има едно нещо, от което няма да се откажа. Трябва да си получа петстотин и четиридесетте хиляди. Това абсолютно трябва да ми платят — петстотин и четиридесет хиляди.
Те пътуваха петнайсет минути в мълчание и после Айрин проговори отново:
— Трудно ми е да кажа това — рече тя, — защото ти единствено значиш нещо за мен, Чарли. Но Прици ми дължат петстотин и четиридесет хиляди и аз ще трябва да получа толкова. И така, ще ти кажа какво ще направя. Ще ти помогна да развържем Филарджи, за да седне тук, отпред. Ще се обадя на Поп и ще му съобщя за петнайсетте минути, после отивам вкъщи и ще чакам до пет часа. Ако не си получа парите от Прици до пет часа, изчезвам оттук и ще се върна в Лос Анджелийс, а това ще бъде и краят на всичко между теб и мен.
Очите й бяха пълни със сълзи. Той се пресегна и хвана ръката й.
— Добре, Айрин — извика той, — имаш право. Ще хвърля Филарджи и ще отида да се срещна с Поп. После двамата ще отидем при дон Корадо и ще му кажем какво трябва да направи. Както ти каза — честност за честност. Но не казвай, че ще си отидеш. Не мога да се оправя, ако си отидеш. Всичко ще стане, както ти искаш.
Чарли и Айрин действаха мълчаливо в задната част на пикапа, в едно пусто място в Лонг Айлънд Сити, сваляйки превръзката, тапите за уши и тампоните от очите на Филарджи. След това го отведоха в кабината. Когато колата се отдалечи към моста, Айрин отиде до една телефонна кабина и се обади на Анджело Партана в пералнята на хотел „Свети Габионе“.
— Поп, той ще бъде там след около петнайсет минути.
Тя затвори и тръгна към спирката на метрото за дома й, осем преки по-надолу.
В Пералнята Анджело извади малко черно тефтерче, погледна вътре и набра един номер.
— Дейви? — рече той — Робърт Финли, банкерът, ще влезе в хотела си след около петнайсет минути.
Той затвори, Хенли се обади на главния инспектор, който му нареди да съобщи на Магюир, шефа на детективите, на вестниците „Ню Йорк Таймс“ и „Дейли Нюз“ и на ФБР.
— Те ще го хванат — каза той, — но ние трябва да бъдем сигурни, че ще получим достойна оценка за оперативната работа по случая.
Чарли караше пикапа с Филарджи отпред до него, преминавайки през моста Куинсбъро.
— Още няколко минути и ти ще пресечеш пеша булевард Медисън към хотела си — рече той. — Спомняш ли си какво ти казах?
— Да.
— Никой не може да те опази. Ако ти покажат десет хиляди снимки и ти им кажеш, че някой от нас е там, ще умреш. Не вярваш ли?
— Да, да.
— Край. Жив си. Дишай. Гледай хората. Живей. Всъщност през цялото време си бил с вързани очи, разбра ли?
— Да.
— Ти нищо не знаеш, защото нищо не си видял, нито чул, докато си бил при нас, avete capito80?
— Да, да, разбрах.
Движеха се мълчаливо по Шейсет и първа улица. Чарли спря колата до близката пресечка на Шейсет и първа и Медисън.
— Излизай — извика Чарли на Филарджи. — Бъди щастлив!
Филарджи стъпи на тротоара. Наведе се през прозореца и се втренчи в Чарли.
— Вече те забравих — рече той на италиански.
Четиридесет и втора глава
Филарджи влезе в хотела през въртящата се врата, прекоси фоайето и отиде направо на рецепцията. Дежурен беше помощник-управителят.
— Мистър Финли! — възкликна той. — Вие сте жив! Колко е хубаво, че ви виждам, пред мен.
— Имам нужда от почивка, а после да телефонирам — отвърна Филарджи. — Но, не в същия апартамент, моля. Дайте ми друг.
— Разбира се, мистър Финли — съгласи се помощник-управителят.
Филарджи усети, че някой застава от двете му страни.
— Мистър Финли? — каза човекът отдясно.
Филарджи се обърна. Там стоеше нисък, набит човек, с шапка на главата.
— Дежурен агент Маккъри — продължи той, като му показа картата си. — Трябва да дойдете с нас.