— Но тя е моя съпруга, падрино — извика Чарли съкрушено.
— Тя е твоя съпруга, но от тебе зависи нашият живот — добави баща му. — Отговори ни, Чарли.
— Една жена, която познаваш едва от два месеца, или твоето семейство, което е твоят живот — рече дон Корадо.
На Чарли му се струваше, че се дави. Ако направеше това, което искаха от него, нямаше да му остане нищо. Какво друго имаше той освен Айрин? Как можеше да убие единствения човек, когото обичаше? Всичко друго — Поп, работата, семейството — беше нещо автоматично втълпявано, набивано, подхранвано и търпеливо насаждано у него. Това беше сицилианският начин на мислене. А Айрин беше неговата необходимост, чувството, върху което се крепеше животът му. Тя беше всичко, което го правеше мъж, единственото значимо нещо.
Може би и той ще остарее, както Поп и дон Корадо. Какво щеше да има, когато остарее, ако направеше това?
Щеше да има куп пари в швейцарска банка. Щеше да има къщи, хора, коли и власт — не негови, а под наем. Щяха да го уважават все повече и повече. Щеше да разполага с копои като Водопроводчика и Кюкъмбърз Четриоли около него, където и да отидеше, и щеше да се сбръчка сред безкрайните разговори за спорт, залагания и подкупи. Щеше да престане да съществува и щеше да вехне, защото всяка минута от всеки изминал ден, докато умре, щеше да си спомня какво беше сторил на единственото същество, което имаше смисъл в живота му. Той щеше да убие нещо повече от тялото на Айрин. Щеше да погуби техните безсмъртни души. Щеше да произнесе присъда над самия себе си — да прекара остатъка от живота си в самота. Това беше лошата страна на нещата. Ако премахне Айрин, ще бъде сам. Никой няма да може да я замести. През целия си живот, както всеки друг, той не беше преставал да търси, надявайки се да открие онзи съвършен образ, който да му пасва напълно, по тяло, ум и дух. И когато беше открил Айрин, той разбра, че е успял, че двамата бяха споени като химическо съединение, чиито елементи взаимно се допълваха.
Какво представляваше Прици в сравнение с нея? Какво представляваше животът му без Айрин? Във въображението си той втренчено се взираше в нейното мило, спокойно лице, което му се усмихваше, изпълваше го, спасяваше го. Знаеше, че въпреки огромното значение на Айрин за него, тя беше жената, олицетворяваща майката, любовницата и партньорката — той щеше да бъде още по-самотен, ако обърнеше гръб на семейството си и не извършеше това, което искаха от него — да я убие, защото той беше създаден от историята на своите предци, от баща си, от дон Корадо, за да стане това, което беше.
Фамилията и той бяха едно и също нещо, откакто Сицилия бе започнала да откърмва хора. Те бяха неговата храна. Те бяха завинаги с него. Това бяха стотици хиляди — повечето от тях духове, а някои от тях живи. Сега всички те се бяха вторачили в него, чакайки да научат какво ще направи. Той не можеше да го направи. Те не можеха да очакват той да го направи. Би ли могъл той да бъде палачът — да я измами и да вземе живота й, както беше постъпил баща й, както бяха постъпили мошениците? Той щеше да е последният от тях, който би сложил примката на шията й. Но последният. Тя никога вече нямаше да започне отново, както винаги го беше правила. Той щеше да сломи смелостта й. И само за няколко секунди преди да го направи, щеше да види всичко това в очите й, защото въпреки всичко тя му вярваше и знаеше, че той я обича. Искаше му се да потъне.
— Ще ви я дам — обеща им Чарли.
— Това е бизнесът, Чарли — рече баща му. — Да, това е само бизнес.
— Е, не можем да се оправим без онези пари — каза Чарли. — Тя залага всичко на тях.
— Тогава ще й занесеш парите — отвърна дон Корадо. — Те са в същия малък куфар. Под леглото ми е. Донеси го, Чарли.
Чарли прекоси стаята и клекна на ръце и колене до голямото легло. Издърпа пътническото куфарче и го занесе на дон Корадо.
— Отвори го, синко.
Чарли отвори заключалките и вдигна капака. Вътре в него бяха плътно наредени пачки от по хиляда долара.
— Това се петстотин и четиридесет хиляди долара — каза дон Корадо. — Ако е това, което иска, покажи й го.
— Къде ще го направиш? — попита Поп.
— Тя е заминала за Калифорния. — Той не можеше да ги погледне и затова продължаваше да гледа парите. — Предупреди, че ако не й върна парите вкъщи до пет часа, ще замине за Калифорния.
— Добре — каза дон Корадо накрая. — След като свършиш работата, остави я в колата под наем на летището, след това се обади на Анджело и му обясни къде е. Той ще се обади на ченгетата в Ню Йорк, а те на тези в Лос Анджелийз. После могат да я снимат и да покажат снимките на Филарджи и той може да им каже, че това е убиецът на жената, която натисна грешния бутон, и нещата ще се успокоят. Ще можем отново да се върнем към работата си.