Четиридесет и четвърта глава
Когато слезе по стълбите в къщата на Сестеро, оставяйки непреклонната жестокост на баща си и дон Корадо два етажа по-горе, Чарли чувстваше тялото и мозъка си като внезапно замразени. Беше прекарал целия си живот с двамата възрастни мъже изпълнявайки непочтените им и брутални заповеди като нещо нормално в работата си. Въпреки че отново и отново прехвърляше в главата си това, което току-що му бяха наредили да направи, той не можеше да намести разпилените части така, че да могат да се съберат в едно познато цяло. Току-що му бяха възложили да убие жена си, като че ли това беше нещо нормално, което се вършеше всеки ден в братството. Сега като Бос на фамилията Прици първата задача, която му бяха поставили, бе да убие собствената си съпруга. Чарли бе отрасъл с убеждението, че независимо колко порочни можеха да бъдат нещата в бизнеса, жените бяха държани в безопасност. Това беше основен закон на честта като цяло. Независимо какво правиш за пари, никога не убивай жени — и още поточно — собствената си съпруга.
Той разбираше всичко това, но не можеше да го проумее. Разсъждавайки, си спомни за седемдесетте милиона долара и че дон Корадо не си мръдна пръста, за да отмъсти за убийството на сина си от бандата сводници, защото ако започне война, тя може да попречи на седемдесетте милиона да потекат към него. Тази мисъл успокои Чарли, докато отиваше от къщата към шевролета. Когато Бока убиха сина му, дон Корадо трябваше да остави настрана размишленията за честта, Анджело трябваше да наблюдава агонията на собствения си син заради страшното убийство, което трябваше да извърши. Водачите трябваше да жертват себе си на първо място, за да проправят пътя на онези, които ги следваха. Чарли беше лидер. Независимо как възприемаше всичко това, семейството беше неговият живот. Чувството му към неговата съпруга беше огромно, но то стоеше някакси настрана.
Айрин беше нещо различно, много по-бледо, по-незначително в сравнение със значението, което семейството имаше за него. Сега той беше Босът на семейството. Той трябваше да даде пример, който щеше да се помни дотогава, докато съществуваше фамилията. Смътно схващаше, че беше правилно да жертва жената, която обичаше, за да може семейството да продължи да съществува и да пази честта им, което беше и негова същност.
Изведнъж осъзна, че Айрин беше толкова далече от всичко това, че не му оставаше нищо друго, освен да я убие. Не беше изцяло нейна вината, че беше задигнала от Прици седемстотин и двадесет хиляди долара. Тя беше полякиня и какво можеше да знае за истинските правила? Айрин обаче сгреши, като върна половината от парите и се беше престорила на невинна, за да задържи другата половина. Какво очакваше тя — че Прици ще се примирят със загубата на толкова пари?
Той се насилваше да си внушава, че е напълно възможно през цялото време тя да се е преструвала на луда по него, както тя казваше, само и само, за да не я убие. Това, че се ожени за нея и всичките тези прегръдки и целувки, готвене и пране на сенника и миене на пода, вероятно беше прах в очите. Беше го убедила, че е луда по него — но как е могла да вземе петдесетте хиляди от Винсънт, за да го пречука, ако наистина е имала такива чувства?
Беше взела участие в случая с Филарджи и това я довърши. Той се мъчеше да прехвърли отново всичко. Тя хвърли бебето към бодигарда точно когато се отвори вратата на асансьора. Бодигардът посегна към оръжието, вместо към бебето. Айрин трябваше да сграбчи жената, натиснала погрешно етажа и да я задържи като щит пред себе си, за да накара бодигарда да свали оръжието или да даде възможност на Чарли да изскочи и да го удари. А може би не е могла? Тя беше застреляла първо бодигарда, защото може би той я беше предизвикал. Айрин имаше здрави нерви. Тя вършеше всичко, както трябва. Но защо трябваше да убива тъпата курва, застанала на погрешния етаж. Тя не беше насочила оръжие срещу Айрин. Просто стоеше там с невинния израз на шокиран страничен наблюдател, а Айрин й видя сметката и натопи всички в тази мръсотия.
А каква жена беше само! Чиста във всяко отношение и страхотна домакиня. Понякога чувстваше, че тя не можеше да понася сицилианска храна, но умееше да я приготвя, като че ли бе учила при семейство Спина в Агридженто. Беше истинска жена. Никога не се оплакваше. Мразеше Бруклин, мразеше сицилианците, мразеше климата, но никога не се оплакваше.