— В края на седмицата, на всяка цена. Аз също трябва да знам. Искам да бъдем заедно през уикенда.
Той си легна в единадесет. Заспа, като мислеше как да намери билети за експресния самолет от Ед Прици, за да осигури отиване и връщане за себе си и Айрин. В дванадесет без петнадесет телефонът иззвъня. Беше Поп.
— Чоли?
— Да, Поп.
— Винсънт иска да те види.
— Сега ли?
— Утре. В два.
— Добре.
— Не в Пералнята. При Бен.
Корадо Прици живееше в къщата на Бен Сестеро.
— За какво, по дяволите, Поп?
— Каквото и да е, ще стане тази нощ.
Шеста глава
Корадо Прици живееше с любимото си дете Амалия Сестеро. Тя се грижеше за него, за децата си, кухнята, църквата и семейния живот. Къщата, както подобаваше на ръководен бизнесмен с доходи, отговарящи на положението му, се намираше на Бруклинските височини. Имаше великолепен изглед към Манхатън, който за Дон Корадо беше като чужда страна. Дон Корадо и синът му Винсънт не притежаваха нищо. Къщи, коли, мебели, бижута, машини — всичко се водеше на името на различни компании. Като старомодни мъже на честта считаха, че много е важно да спазват правилата на скромност и аскетичност и да не дават никакви поводи на Данъчната служба да мисли, че биха могли да си позволят по-голям разкош, отколкото позволяват скромните им доходи.
Амалия приветливо посрещна Чарли на вратата и го целуна по двете бузи, като че ли въоръженият портиер не беше там.
— Имам gelu i muluni29 за тебе — каза тя меко на сицилиански — след като татко си легне.
Тръгна към двете плъзгащи се дъбови врати и леко почука. След това приглушен глас отвътре отговори да влезе. Тя открехна вратата. Чарли влезе и Амалия затвори след него. Стаята бе облицована в черно дърво. Мебелите бяха тежки, в тъмен цвят, защото това бе помещение за сериозни неща — хранене и срещи. Завесите бяха спуснати. Восъчните плодове във фруктиерата, поставена в средата на масата, блестяха матово на светлината, падаща от централната лампа с абажур от червена коприна и оранжеви ресни. Тя полуосветяваше лицата на хората, които предпочитаха сянката на тъмнината.
Винсънт Прици и Поп седяха до голата маса за хранене. Това бяха двама възрастни италиано-американски бизнесмени в черни костюми, връзки, бели ризи и лъснати обувки. Техният обичаен маниер на изразяване — любезен, почтителен и учтив, се бе превърнал в отвратително подчертаване на уважението, оказвано им в техните райони — Бруклин, Куинс, Лонг Айлънд, Маями, Вегас, Атланта сити, Финикс и Лос Анжелийс, областта Колумбия, Лондон, Сицилия, Турция, Иран, Лаос, Колумбия, Мексико и Южна Франция, въпреки че нито един от двамата не беше ходил по-далеч от Бруклин или Вегас.
Винсънт Прици беше като трактор. Всичко в него беше тежко: говорът, челюстта и правосъдието му. Беше човек, който гледаше на всичко сериозно. Когато пиеше нещо, преди да го глътне винаги внимателно го прецеждаше в устата си през зъби. Някога беше екзекутор, когато баща му активно участвуваше във всички операции на деня, както сега Чарли Партана беше екзекутора на Винсънт. Той обаче се срещаше с Чарли колкото се може по-рядко, поради унижението, причинено от дъщеря му почти преди десет години на Чарли и лично на него. Знаеше, че греши, но не можеше да прости на Чарли по три причини: първо, защото беше нанесъл петно върху честта на Прици; второ, защото не се беше оженил за някоя друга, така че цялата история съответно да бъде забравена от всички. Как можеше да говори с дъщеря си или да разреши да се омъжи, докато човекът, пред когото тя беше съгрешила, оставаше неженен? Винсънт се отнасяше към Чарли много коректно, но официално и неестествено. Всеки, който беше запознат с техните взаимоотношения, разбираше, че той не можеше да изпитва такава загриженост за Чарли, каквато се мъчеше да покаже. Той преиграваше, като че ли желае от все сърце да изкупи пред Чарли вината на дъщеря си. В същото време болезнено осъзнаваше, че като бос се намира в неизгодна позиция спрямо един от хората си. Ненавиждаше Чарли, защото той беше причина за страданията му. Това беше третата причина. Действаше не чрез Чарли, неговия заместник-шеф, а чрез Анджело Партана. Това обаче само укрепваше властта на двамата Партана в семейството. Но когато имаше нужда от Чарли или когато баща му казваше, че имат нужда от Чарли, той го викаше и изтърпяваше присъствието му.
Пронизващите очи на Винсънт гледаха заплашително. Те бяха неподвижни като лазерен лъч. Всеки поглед беше мълния, онова предисторическо творение, за което се считало, че пада като светкавица. Смразяващият поглед на Винсънт обаче се дължеше на неговото късогледство и на суетността му да не носи очила. Движеше се трудно, понякога с по-леко, а друг път с по-видимо накуцване. Имаше моменти, когато изобщо не можеше да ходи. Всяка седмица пращаше по сто долара на монахините от манастира „Литъл систърз“ в Грийвъс Уундз, за да се помолят на литургията на свети Джерардо, светецът на подаграта, да облекчи страданията му.