Мейроуз беше страхотна жена, но Чарли знаеше, че дори и да я пожелаеше отново (в продължение на няколко години не беше сигурен дали я желаеше или не), той не би могъл да я има, защото Прици твърде много се срамуваха от постъпката й като сгодена за него. Той я обичаше, защото беше смела, като майка му имаше нежен глас и необятно сърце. Близо десет години Прици я бяха захвърлили просто като счупена бутилка и никой не я бе видял с мъж. Това не значеше, че никога не е била с мъже, но в очите й имаше толкова много тъга, че той смяташе, наложеното й от Прици наказание за прекадено голямо.
Четирите жени в неговия живот, включително майка му, имаха нещо вълнуващо класическо, защото се гордееха със себе си, но те, както и той, таяха някаква болка.
Би могъл да се опре на Айрин и непрекъснато да усеща нейната гордост и наслада от живота, но и мъката й. Може би лекарят от списанието не беше пожелал да каже, че хора, които се влюбват, изведнъж виждат един в друг някаква надежда, че другият ще може да прогони мъката. — Нещо невъзможно. Но, по дяволите, можеше и да е така. Може би заради това той и Айрин се обичаха.
Двете плъзгащи се врати в отдалечения край на стаята се отвориха. Амалия влезе, подкрепяйки малката, съсухрена фигура на Корадо Прици. Следваше ги силно загорял мъж в спортни дрехи, които бяха комично смешни до облеклото на другите в стаята. Амалия заведе стария човек до празния стол начело на масата и внимателно му помогна да седне. Никой не поздрави загорелия мъж, който седна до Чарли Партана, срещу Винсънт и Анджело. Амалия излезе от стаята. Дон Корадо разглеждаше една жълта ваза върху малкия страничен шкаф отвъд дългата маса.
— Всички познаваме Сирил Блустоун — започна Винсънт. — Той е президент на три наши хотела във Вегас и ще ни каже какво се е случило в Казино Латино. Гадни копелета.
Блустоун обясни:
— Ние разбрахме само защото инкасаторите от Източната част започнаха да питат къде са парите. Десет дни след като изплатихме разписка, подписана от един играч за сто процентов кредит, не получихме чека и инкасаторите тръгнаха да си търсят парите. — Той бръкна във вътрешния си джоб — Тук имам четиринадесет разписки. Най-голямата е за 60 000 долара, а най-малката за 43 000 долара. Общо 722 085 долара. Бедата е в това, че когато инкасаторите отиват да получат парите, играчът, подписал разписката, се оказва починал от простуда или от нещо друго преди подписването, или пък бил в Европа или на друго място, откъдето не би могъл да подпише документа във Вегас. Всеки отделен лист е заверен, такива са правилата на заведението, от Луис Пало и от касиера — Маркси Хелър. Всеки отделен лист, сам проверих. За всяка дата, на всеки лист. И така през цялата десетдневна почивка, която управителят на казиното Джак Реймън взе за първи път от три години. Когато Реймън излезе в отпуска, шефът на смените, който е и заместник-управител на казиното, пое работата. Това бе Луис Пало от фамилията. Много опитен в дейността на казиното. Всеки фалшив документ, който той е носил на касата, винаги е отивал у касиер номер три — Маркси Хелър, който е бил агент на Луис в касата. Имали са десет дни на разположение. Десет дни преди Реймън да се върне на работа. Десет дни преди да тръгнат инкасаторите.
— Къде са Луис и Хелър? — попита Чарли.
— Луис е мъртъв — отвърна Винсънт. — Хелър е изчезнал.
— Луис беше проснат на предната седалка в колата си на паркинга, доста зад бара на Престо Чилионе — рече Блустоун. — Трябва да си е уредил срещата там, защото Луис беше твърде подозрителен човек.
— Всички познаваме Луис — добави Винсънт. — Познавам го от времето, когато беше помощник на хладилен камион преди четиридесет години. Дойде при баща ми. Предложи му вярност и приятелство и го помоли да му помогне. Беше подозрителен човек, но никога не забравяше откъде идва хлябът му. Ние му дадохме занаята. Работеше при нас и отговаряше за смените в най-голямото ни казино във Вегас и за всички игрални маси. Имаше решаващ глас върху операциите на кено и слот машините. Беше вторият ни човек в заведението, защото си знаеше работата.
— Дойде като фалирало крупие. Беше толкова добър, колкото и Кон Мак Криъри. Работеше като отговорник на зала и на етаж. Много от раздаващите са твърде тъпи, за да се издигнат нагоре и казват, че губели повече пари за бакшиши, отколкото получаваните като допълнително възнаграждение. Луис можеше да раздава, да извършва финансови операции, да наблюдава банката, да оправя всичко. Той работеше със замах и пипето му сечеше. Успяваше да контролира играчите, затова те винаги се връщаха. Добър във всичко, най-голямото качество на Луис беше умението му да узнае банковата сметка на клиента. Той беше като машина, компютър…