Коя жена каза Поп, че била най-добрата в тая работа? Коя беше жената, омъжена за партньора в играта на Луис? Коя беше жената, която върна на Прици триста и шестдесет хиляди долара, но задържа другите триста и шестдесет хиляди? Коя беше толкова готина, така страхотна, че Луис, невероятно недоверчивият Луис, беше хванал патката си и беше забравил парите си? Това е, коя е тя?
Както и да го въртеше, винаги стигаше до едно и също. Двама души сноват напред-назад и пробутват на касета фалшиви маркировки. Нямат нужда от никой друг в играта. Те са комбината, която иска да отмъкне седемстотин и двадесет хиляди долара от Прици. Не е било нужно на Луис да се среща с когото и да било във Вегас. Той беше успял. Маркси Хелър е напуснал Вегас. Веднага. Защо е чакал Луис? Луис е чакал само едно нещо, което винаги е чакал — някоя курва. Тя е успяла да го убеди, че ще напусне Маркси, ще избяга с него и с всичките пари, а Луис, с патката си в ръка, е чакал в колата, докато тя изскочи от тъмнината и се вмъкне при него, и го пречука. Само така е било. Айрин е пречукала Луис и е свила всичките седемстотин и двадесет хиляди долара. Така излиза. Може би, защото Маркси се е отнасял добре с нея, но най-вече, защото той си е отивал. Тя е разделила парите на две, за да може да изиграе ролята на Лилиян Гиш и да му върне половината, когато изпратят Прици за нея и Маркси. Седеше на стола в ъгъла на терасата, хванал се за стомаха, полюлявайки се напред-назад, с пура, стисната здраво със зъби. Сълзите се стичаха по лицето му. Пресегна се за телефона на пода до него. Придърпа го в скута си и започна да набира.
— Мейроуз? — каза в слушалката. — Аз съм, Чарли. Кой Чарли ли? Чарли Партана, за бога! Колко души на име Чарли ти звънят по това време на нощта?
— Чарли, какво има? Един без петнадесет посред нощ е! За какво съм ти дотрябвала? Някоя друга полска курва ли?
— Мей, Мей — слушай — счупих вазата.
— Каква ваза?
— Специалната ваза, която подхождаше на канта на килима. Оная ваза, която ти се измъчи да намериш.
— Чарли, какво ти е? Ти наред ли си?
— Сама ли си?
— Разбира се, че съм сама.
— Трябва да те видя, Мей.
— Заради една ваза? — Но тя почувства нужда в гласа му. — Трябва да ме видиш ли, Чарли?
— Така е. Какво ще кажеш?
— Чарли, какво става? Какво се е случило? В беда ли си?
Дори Чарли в този черен миг от живота му можа да съобрази и да отговори:
— Защо трябва да съм в беда, само защото трябва да те видя ли? Ти, ти ми липсваш. Трябва да говоря с теб. Е?
— След почти десет години изведнъж ти липсвам?
— Мога ли да дойда и да те видя?
— Разбира се, Чарли.
— След половин час. Най-много четиридесет минути.
Отиде пред огледалото в банята и се среса. Върна се в спалнята и си сложи връзка. После свали връзката и бялата риза. Облече черната спортна риза с къси ръкави, която беше носил във Финикс, помирисвайки я внимателно, за да се увери, че е наред, след което за по-сигурно се пръсна с одеколон под мишниците.
Откакто баща й я беше изгонил от семейство Прици, Мейроуз живееше в една къща в Манхатън, на Тридесет и седма улица на изток от Парк Авеню, наречена Матсония. Тя оформяше вътрешните пространства на десет обекта на източната Шестдесет и втора улица. В бизнеса си използваше името Мери Хувър. Беше добър декоратор и обслужваше мъжката част от клиентелата на фирмата, посветените, които можеха да си позволят платна с призми на Джеймс Ричард Блейк. Анджело Партана, със съгласието на Корадо Прици, беше нейният посредник със семейството. Беше й позволено да ги посещава на Коледа и някои други религиозни празници, като Свети Дженаро, както и за рождени дни, сватби и погребения. Отначало всички говореха с нея, освен дядо й, баща й, Едуардо, главите на фамилиите Сестеро и Дженаро и други мъже от фамилията Прици. Много от жените не разговаряха с нея, докато Дон Корадо даде да се разбере, че иска нещата да се променят, но дотогава Мейроуз също не им говореше. Чарли, считан за виновник за нейното изгнание, винаги й казваше „здравей“, ако не и нещо повече. Анджело Партана и Амалия Сестеро бяха единствените от семейството, които я приемаха. Това продължаваше вече девет години и два месеца — „почти десет години“, както казваха хората — но Мейроуз никога не пропускаше шанса да прекоси реката и да вдигне гордо глава сред Прици.