Выбрать главу

Към третата година нейната преданост спечели мълчаливата подкрепа на Дон Корадо. Постепенно мнозина от мъжете, включително Едуардо, говореха с нея мило, когато баща й не беше в стаята. Той така и не се промени. Тя не можеше да получи разрешение да посещава семейството си по какъвто и да е друг повод, да влиза в Бруклин, в който и да било друг ден, освен в определените от баща й.

Мейроуз Прици беше принцеса в изгнание, която жадуваше за своя дом и род, а живееше на около четири мили далеч от тях. Обектите на нейния копнеж бяха като планети около нейното слънце — някои по-отдалечени от топлината му, други по-близо — но най-голямата част от нейната мъчителна нужда да се върне в Бруклин беше желанието й да бъде завинаги в едно легло с Чарли Партана.

Беше силна жена. Беше договорила правата си за посещение чрез Анджело Партана тогава, когато баща й беше категоричен, че кракът й никога повече не трябва да стъпва там. Тя използва цялата си интелигентност, твърдост и упоритост на Прици, за да си извоюва отново правото да бъде със семейството на Коледа, а след това и на религиозните празници — защото те бяха категорично определяни от дядо й — после сватбите и погребенията. На Нова година изпусна откриването на стадион Шиър, в Кийнз, където Прици имаха важни концесии. Не присъства и на празника на Винсънт Прици в Градините на Палермо, където се състоя голямото Великденско тържество. И всички останали празници. Когато видя, че няма да получи повече, Мейроуз го удари на пазарлък.

Всеки вторник в 11 часа преди обяд Анджело Партана я посещаваше в Матсония, за да прекара един час с нея и да й донесе издръжката от дядо й, което представляваше пет процента от рекета на ресторантското снабдяване. Той й носеше всички новини от семейството. Професията на Анджело зависеше от паметта му. Изпращайки го до вратата, тя винаги питаше за Чарли и той винаги й казваше едно и също нещо с различни думи, което звучеше горе-долу така: „Мисля, че копнее за тебе, Мейроуз. Но това беше преди десет години — а и, разбира се, семейството мисли за теб“.

Тя кимваше мрачно, след това Анджело я целуваше по бузите и си отиваше до следващата седмица.

Мейроуз чакаше, сигурна в опрощението на баща си, и мястото си до Чарли Партана. Изминаха почти десет години, а той не се бе оженил. Ако се срещаше с жени, то той не ги водеше в семейството. Както мъжете, и тя разбираше, че честта бе по-важна от любовта и, разбира се, по-важна от брака и бащинството. Честта бе лицето, сърцето и душата на едно семейство. Не знаеше как би могла да възстанови отнетата чест, но тя чакаше Чарли.

През почти десетте години само веднъж тя загуби ума си. Чарли, който никога не й се обаждаше, откакто тя се върна от Мексико сити, ненадейно й позвъня, за да й поиска телефонния номер на една жена. Господи, това почти я преряза. А жената беше наемен убиец. Знаеше това, защото бащата на Чарли я беше помолил да отиде и да я вземе от хотела, за да я заведе на сватбата, да я отведе от църквата в хотела, за да може Анджело да й възложи да се заеме с Нетрубино — както и стана. Наистина хладнокръвна жена. Господи, обаждането на Чарли да я помоли за това я прободе като нож. После Амалия й разказа, че съпругът на жената и Луис Пало са обрали Казино Латино и как Чарли е трябвало да убие съпруга, а през това време е ставал все по-близък и по-близък със съпругата.

Всяка сутрин Мейроуз говореше с Амалия Сестеро по телефона и винаги питаше какво става с Чарли и полякинята. Амалия разказваше как ту прелита натам, ту се връща и как се мотае, като че ли са го халосали по главата. Когато Чарли й се обади през нощта, за да й каже, че иска да я види, Мейроуз знаеше, че той си въобразява, че има нещо с полякинята.

Но все пак това беше начало. Много по-добре, отколкото нищото, за изминалите почти десет години в отношенията с Чарли.

Тя си изработи проста на пръв поглед, но грижливо прикрита линия на поведение към Чарли: реши да се държи така с него, че всяка стъпка да води към следващата.

Когато Чарли звънна на вратата на Матсония, Мейроуз беше облечена като за случая. Красивата й гарвановочерна коса падаше като китайска коприна под раменете и чак под кръста й, като очертаваше големия орлово-ястребов нос, лицето с арабско-италиански черти, подчертаваше мургавината, поръсена с избиваща отдолу руменина, която съставляваше топлата обвивка на нейното тяло и контрастираше с искрящата белота на зъбите й, когато тя се усмихна за добре дошъл на мъжа, убедена, че Господ е отредил да й принадлежи.